Златното рандеву

Карерас се полуизви, изруга злобно и се дръпна назад. Умът му беше бърз, реакциите по-бързи, едва ли бе се подлъгал на изтъркания номер. Позволи си да се разсее само секунда време и в този кратък миг аз дори не успях да хвана както трябва чука. А сега той щеше да ме убие.

Но не можа да насочи оръжието си. Сюзън бе изчакала внимателно възможността; долови, че се опитвам да използувам шанса, хвърли фенерчето си и скочи напред, макар че Карерас бе започнал да се обръща и тя трябваше да направи само три стъпки. Сграбчи отчаяно въоръжената му ръка и с цялата си тежест я притисна към пода. Аз се завъртях конвулсивно напред, килограмовият чук се изви над рамото ми и полетя към лицето на Карерас с цялата си сила, цялата омраза и злоба, натрупана в мен.

Той го съгледа. Все още сграбчил фенерчето, лявата му ръка се издигна и се стовари върху открития тил на Сюзън. Заметна главата си встрани, изхвърли лявата си ръка в интуитивната реакция да се предпази; чукът го улучи по левия лакът с огромна сила, фенерът му литна във въздуха и трюмът потъна в пълен мрак. Къде отиде чукът, не зная: точно в този миг изскърца и се плъзна по пода един голям сандък. Изобщо не го чух да пада.

Сандъкът се спря. Във внезапната тишина долових шум на борба, на задъхано дишане. Изправих се бавно на крака, с почти безполезен ляв крак, но може би просто на мен ми се е сторило, че е бавно. Когато страхът е достатъчно голям, има странния ефект да забавя времето. А аз бях уплашен. Страхувах се за Сюзън. Освен като източник на угроза за нея, за мен Карерас не съществуваше в този миг. Мислех само за Сюзън. Карерас беше едър, силен мъж, можеше да и прекърши врата с едно извиване, да я убие с един-единствен удар.

Чух я да простенва с вик на болка или страх. Настъпи мигновена тишина, силно меко тупване на падащи тела, болезнен писък на Сюзън и пак тишина.

Когато стигнах до мястото, където се боричкаха, те не бяха там. За секунда останах притихнал и объркан в непроницаемия мрак, после ръката ми докосна върха на еднометровата преграда и разбрах: в борбата си в диво клатушкащата се палуба те се бяха спънали в преградата и бяха паднали на пода на трюма. Метнах се през преградата, преди да имам време да помисля и преди да разбера какво правя. Ножът на боцмана беше в ръката ми, с отворено шило и затворена блокираща скоба.

Залитнах, когато тежестта падна върху левия ми крак, паднах на колене, докоснах нечия глава и коса. Дълга коса. Сюзън! Изместих се и тъкмо се изправих пак на крака, той налетя върху мен. Не направи опит да се отдръпне от мен в мрака. Това означаваше, че си е изгубил оръжието.

Паднахме заедно на пода, дращехме, удряхме и ритахме. Веднъж, дваж, дузина пъти той ме улучи по гърдите, отстрани по тялото, с удари като ковашки чук, застрашаващи да ми строшат ребрата. Но аз изобщо не ги усещах. Беше силен мъж, страхотно силен, но при цялата му огромна сила, дори и да не беше парализирана и безполезна лявата му ръка, за него нямаше спасение тази нощ.

Изпъшках, обзет от смразяващ шок, и Карерас изпищя в агония, когато острието на Макдоналдовия нож се заби докрай в гръдния му кош. Измъкнах ножа и пак го забих. И пак. И пак. След четвъртия път виковете престанаха.

Карерас умря трудно. Вече бе престанал да ме удря, дясната му ръка бе сключена около врата ми и с всеки нанесен от мен удар задушаващата прегръдка се усилваше. Цялата конвулсивна сила на един умиращ в агония човек се беше концентрирала точно на това място, където ме бяха ударили тежко с пясъчната торба. Болка, парализираща болка, огненочервени остри пики пробождаха гърба и главата ми, помислих, че вратът ми се откъсва. Пак замахнах. После ножът падна от ръката ми.

Когато се съвзех, кръвта тупкаше замайващо в ушите ми, главата ми сякаш щеше да се пръсне, а дробовете ми се надигаха и задъхваха за въздух, който не идваше. Усещах, че се задушавам, че бавно и сигурно се задушавам.

После смътно осъзнах истината. Аз се задушавах, защото ръката на мъртвия поради някакво необикновено мускулно схващане все още бе сключена около врата ми. Не ще да съм бил в безсъзнание за дълго време, не повече от минута. Сграбчих с две ръце ръката му за китката и успях да я отстраня от врата си. Трийсет секунди, а може би и повече лежах проснат на пода на трюма с разтуптяно сърце и задъхан, заливан от вълни на слабост и замайване, докато нечий далечен, настойчив глас, толкова отчайващо настойчив, колкото беше и далечен, продължаваше да повтаря в това отдалечено кътче на разума ми: трябва да станеш, трябва да станеш!

Тогава разбрах. Лежах на пода на трюма, а огромните сандъци продължаваха да се търкалят и блъскат с всяко разклащане и накланяне на „Кампари“. И Сюзън, И тя лежеше тук.

Издърпах се на колене, забърках из джобовете да намеря фенерчето на Марстън и светнах. Лъчът падна на Карерас и забелязах, че цялата му риза отпред е напоена с кръв. Неволно отклоних фенерчето, преди да съм повърнал от погнуса.

Сюзън лежеше до преградата, полуизвърната. Очите и бяха отворени, безчувствени и изцъклени от ужас и болка, но бяха отворени.