Златното рандеву

— Дайте ми ги, сър. — Той пое торбата, измъкна двете кълба въжета, извади възглавницата от долната калъфка, натъпка в нея въжетата и ги мушна под горната възглавница. — Не по-лошо място от всяко друго, сър. Почнат ли наистина да претърсват, тъй или иначе, ще ги открият. Сега, ако пуснете тази възглавница и торбата през прозореца…

Сторих го, съблякох се, изтрих се колкото можах, и се покатерих в леглото тъкмо когато Марстън влезе в помещението.

— Сюзън е добре, Джон. Лека фрактура. Увих я в нейните одеяла и след минута ще заспи. Сънотворно, знаете.

Кимнах му.

— Свършихте хубава работа тази нощ, докторе, момъкът отвън още спи и крака си почти не го усетих. — Не бях съвсем искрен, но не биваше да наскърбявам чувствата му. Погледнах си крака. — Шините…

— Веднага ще ги наместя.

Намести ги, като при това едва не ме уби, докато го вършеше. Разказах им за случилото се, по-скоро само част от него. Казах им, че срещата ми с Тони Карерас е била резултат от един опит да извадя от строя оръдието на задната палуба; докато старият Булен бълнуваше неспирно насън, всяко споменаване на Въртележката би било крайно неразумно.

Накрая, след мъчителна тишина, Булен каза отчаяно: — Свършено е. Всичко е свършено. Всички усилия и мъчения са напразни. Всичко е напразно.

Не беше свършено, далеч не беше свършено. Не, докато не се свършеше или с Мигел Карерас, или с мен. Ако трябваше да се обзалагам, бих заложил и последния си цент за Карерас.

Това не им го казах. Казах им простия план, който си бях изработил, един фантастичен план, уж да завзема мостика с оръжие. Но той не беше и наполовина тъй безнадежден и отчаян, както действителният план, който имах наум. Този план щях да споделя с Арчи Макдоналд по-късно. Не можех да го споделя със стареца, защото имаше голяма вероятност да го издаде в бълнуванията си под влияние на приспивателното. Не ми се щеше дори да споменавам за Тони Карерас, но нали трябваше да им обясня кръвта по мен?

Когато свърших, Булен каза с дрезгавия си шепот:

— Все още аз съм капитан на този кораб. Не позволявам! Добри ми боже, мистър, виж времето, виж си състоянието. Няма да ти позволя да рискуваш необмислено живота си.

— Благодаря, сър. Зная за какво се тревожите. Но трябва да го позволите. Трябва, защото ако не…

— Ами ако някой влезе в лазарета, докато те няма? — рече безпомощно той. Беше приел неизбежното.

— Това. — Измъкнах пистолета и го хвърлих на боцмана. Беше на Тони Карерас. — В пълнителя му все още има седем патрона.

— Благодаря, сър — каза тихо Макдоналд. — Ще внимавам с изстрелите.

— Ами ти, човече? — настоя дрезгаво Булен. — Какво ще правиш ти?

— Дай ми пак ножа, Арчи — казах аз.

X Петък, 9 ч. сутринта — събота, 1 ч. през нощта

Тази нощ спах, и то дълбоко, почти колкото Тони Карерас. Не бях взел нито упойка, нито сънотворни таблетки. Изтощението ми беше достатъчна упойка.

Пробуждането на сутринта беше дълго, като бавно изкачване от дълбините на бездънна яма. Катерех се в мрака, някакъв огромен звяр ме държеше в челюстите си и се опитваше да ми изтръгне живота. Тигър, но не обикновен тигър. Саблезъб тигър, със зъби като саби, какъвто бе изчезнал от лицето на земята преди милион години. Продължавах да се катеря в мрака, а саблезъбият тигър продължаваше да ме разтърсва както териер разтърсва хванат плъх, и знаех, че единствената ми надежда е да се добера до светлината горе, а не съзирах никаква светлина. После ненадейно светлината се появи, очите ми се отвориха. Мигел Карерас се беше надвесил над мен и разтърсваше рамото ми не съвсем деликатно. Винаги бих предпочел тигъра с извитите като саби зъби.

Марстън стоеше на другия край на леглото. Като видя, че съм се събудил, ме улови под мишниците и внимателно ме надигна до седнало положение. Постарах се да го улесня, ала не се престаравах, повече наблягах на прехапване на устните и забелване на очите, така че Карерас да не пропусне да види колко съм зле. Марстън протестираше:

— Не бива да се движи, мистър Карерас, наистина не бива. Измъчват го непрестанни болки и повтарям, че му е необходима хирургическа намеса колкото се може по-скоро. — Стори ми се, че се е получило около четиридесет години закъснение за откриване на артистичните заложби на Марстън. За мен не съществуваше вече никакво съмнение, че точно това е трябвало да стане от него. Ползата както за драмата, така и за медицината би била неоценима.

Разтърках очите си и се усмихнах вяло.

— Защо не го кажете направо, Докторе? Имате предвид ампутация.

Той ме изгледа строго и се дръпна, без да каже нищо. Погледнах към Булен и Макдоналд. И двамата бяха будни и внимаваха да не поглеждат към мен. Тогава загледах Карерас.

На пръв поглед той изглеждаше точно както преди няколко дни. Но само на пръв поглед. Второ и по-близко оглеждане издаваше разликата: лека бледнина под загара, зачервени очи и скованост на лицето, които по-рано ги нямаше, носеше карта под лявата си мишница и къс хартия в лявата ръка.

— Е — подсмихнах му се аз. — Как е големият дързък пиратски капитан тази сутрин?