Чу шум зад вратата и гласа на доктор Идалго заедно с тихото му почукване.
– Хуан, тук ли си?
Той бързо се изправи и откри в огледалото зачервени очи и лице, разкривено от сенките, хвърляни от светлината на свещта.
– Да, веднага идвам – каза и отвори крана, за да изплакне лицето си. Излезе още с пешкира в ръце. – Добре ли е Росарио?
–
Да, спокойно, тя е добре, бебетата – също. Две здрави и силни момиченца, Хуан, честито – каза докторът и му подаде миришеща на дезинфектант ръка.Хуан я пое с усмивка.
– Може ли да ги видя?
– Изчакай няколко минути, сестра ми е при нея да я допочисти и подготви, след малко ще можеш да влезеш.
– Още две дъщери, явно мога да правя само момичета. – Хуан не можеше да спре да се усмихва. – Приемете една чашка – предложи той.
– Само една. Имам още две бременни в последния месец, току-виж се наговорили да почнат да раждат точно тая нощ, то като тръгне веднъж, няма спиране. Всичко може да се очаква...
Хуан извади две чаши и сипа във всяка по един пръст уиски.
Фина Идалго се появи в дневната и като я видя, Хуан понечи да остави чашата.
– Не бързай, пийни си спокойно и изчакай още няколко минути, тя е изтощена, никъде няма да иде...
Хуан обаче гаврътна чашата на един дъх и тръгна към коридора.
– Чакай – препречи пътя му Фина, – още не е готова, щеше да си сменя нощницата, дай й минутка.
Но Хуан не можеше да чака. Какво си мислеше тая стара мома, та той хиляди пъти беше виждал жена си гола! Как си въобразяваше Фина Идалго, че жена му е забременяла?
Заобиколи я усмихнат, но тя го хвана за ръката и го задържа.
– Дай й една минута – помоли.
Усмивката на Хуан се изпари, междувременно доктор Идалго се бе приближил.
– Фина, какви са тези глупости? Остави го да иде при жена си.
В спалнята витаеше силна и топла миризма на тамян, кръв и пот, примесена с друга, остра и лютива, на дезинфектант. Росарио беше на крака, в чиста нощница и се бе навела над близначките. Хуан се усмихна объркан, като видя гримасата, с която жена му го посрещна. Росарио беше стиснала малката атлазена възглавничка, с която украсяваше леглото си, и я притискаше към личицето на бебето.
– Божичко, Росарио! Какво правиш? – извика той и я отстрани с ръка от люлката толкова рязко, че тя падна.
Росарио беше силна жена, но раждането я бе изтощило и остана просната на леглото, гледайки го много сериозно, без да издаде стон и без да продума.
Хуан дръпна възглавничката от лицето на дъщеря си, която, щом се усети свободна, заплака.
– О, Боже, Боже Господи! – викаше Хуан отчаян.
Доктор Идалго изтръгна детето от ръцете му, опипа нослето му и пъхна кутрето си в устата му, за да провери дали вътре няма нищо. Бебето ревеше с пълно гърло, гърчейки яростно лице.
– Нищо му няма, Хуан, добре е, детето е добре.
Но Хуан сякаш не го чуваше, взираше се в дъщеря си и клатеше невярващо глава. Доктор Идалго хвана лицето му с две ръце и го застави да го погледне.
– Тя е добре, Хуан, чуй я как плаче, добре е, нищо й няма. Щом новороденото плаче така, значи всичко му е наред, това е най-добрият признак.
Хуан като че ли най-сетне проумя какво му казва. Лицето му се отпусна за миг, но изведнъж се откъсна от ръцете на доктора и се обърна към другата люлка. Второто момиченце не плачеше. Лежеше неподвижно, с полуотворени юмручета от двете страни на лицето и затворени очи. Хуан протегна ръка към него и още преди да го докосне, разбра, че е мъртво.
24
Острият студ тази сутрин бе придружен от гъста мъгла, която се стелеше тежко по земята заради товара вода, който носеше, и беше като осветена отвътре от ярко, непознато през последните дни слънце, което сега бодеше очите, сякаш мъглата бе съставена от микроскопични стъкълца. Амая шофираше и се придържаше към шосето само благодарение на бялата линия, която едва виждаше през страничното стъкло. Очите й горяха от непрекъснатото взиране и това неприятно чувство се прибавяше към отчаянието, което изпитваше. Призори се бе събудила от един сън, населен с гласове, говорещи хора и нечленоразделна реч, достигащи до нея от тъмнината като предаване на извънземна радиостанция, в което посланията и думите се смесваха с настоятелни подкани, плачове и изисквания, които тя не успяваше да разбере, и когато отвори очи, изпита непреодолимо чувство за некомпетентност и смут. Беше се събудила на дивана, където бе заспала, завита с одеяло и подпряна на възглавницата, която леля й й бе сложила, и се бе довлякла до спалнята, където Ибай спеше разперен на леглото, отпуснал на Джеймс съвсем малка част от завивката.
– Спиш като баща си – бе прошепнала тя и бе легнала до детето за няколко минути.