Зовът на костите

– Знам колко е часът, току-що излизам от една аутопсия и съм убедена, че съдия Маркина очаква резултатите; той сам ме помоли да му се обадя...

– Аха... – отвърна секретарката.

– Учудвам се, че е забравил. Знаете ли дали ще се върне по-късно?

– Не, няма да се връща и естествено, не е забравил. – Минаха няколко секунди, преди да добави: – Той остави един номер, на който да му позвъните.

Амая изчака мълчаливо, усмихвайки се на недодяланата враждебност на секретарката. Въздъхна звучно, за да покаже, че търпението й е на изчерпване, и попита.

– Е, Инмакулада, ще ми дадете ли номера, или ще ми трябва съдебна заповед? О, не, чакайте, вече имам заповед от един съдия.

Секретарката не каза нищо, но дори по телефона можа да си я представи как стиска устни и притваря очи с монахинската свенливост, присъща на страхливите жени като нея. Продиктува й телефона само веднъж и затвори, без да се сбогува.

Амая погледна смаяно апарата. „Виж я ти божата кравичка!“, си помисли. Набра номера наизуст и зачака.

Съдия Маркина веднага вдигна.

– Предполагах, че сте вие, Саласар, както виждам, секретарката ми ви е предала съобщението.

– Извинете, че ви безпокоя извън службата, господин съдия, но тъкмо излизам от аутопсията на Лусия Агире. Има улики, които според мен са достатъчни за започване на разследване. Докладът на съдебния лекар е неоспорим, разполагаме и с нова улика.

– Говорите за повторно отваряне на случая? – колебаеше се съдията.

Амая се застави да бъде благоразумна.

– Не се опитвам да ви казвам как да си вършите работата, но следите водят по-скоро до нова насока на разследване, без да се пренебрегва предишната. И съдебният лекар, и ние не се съмняваме изобщо, че убиецът е Киралте, но...

– Добре – прекъсна я съдията и като че ли се замисли за няколко секунди; тонът му показваше, че е събудила интереса му. – Елате да ми обясните лично. И не забравяйте да донесете доклада на съдебния лекар.

Амая погледна часовника си и попита.

– Днес следобед ще бъдете ли в кабинета си?

– Не, извън града съм, но довечера в девет ще вечерям в „Родеро“, минете оттам и ще поговорим.

Амая затвори телефона и погледна часовника си. До девет часа щеше да получи доклада на съдебния лекар, но щеше да се наложи Джеймс да тръгне по-рано сам с Ибай, ако искаха да стигнат в Елисондо в подходящ за бебето час. Тя щеше да се присъедини към тях след срещата със съдията. Въздъхна, докато сядаше в колата с мисълта, че ако побърза, ще успее да пристигне навреме, за да накърми сина си в три часа.

Ибай хленчеше на пресекулки, ту плачеше, ту пухтеше, ту подвикваше, показвайки недоволството си, но хем протестираше, хем яростно смучеше от шишето, което Джеймс се опитваше да държи в устата му, както го бе прегърнал. Като я видя, й се усмихна тъжно.

– Така я караме от двайсет минути и едва успях да го накарам да изпие двайсет милилитра, но полека-лека напредваме.

– Ела при ама, майтия – каза тя и разтвори ръце, за да поеме детето от Джеймс. – Липсвах ли ти, сърчице мое? – целуна тя личицето на бебето и се усмихна, когато усети как Ибай засмуква брадичката й. – О, миличък, съжалявам, ама закъсня, но вече е тук.

Седна на един фотьойл, взе детето в прегръдките си и му посвети изцяло следващия половин час. Уталожил първоначалното настървение, Ибай лежеше спокойно отпуснат, а Амая милваше главичката му, обхождаше с върха на показалеца си дребните и съвършени черти на сина си, гледаше захласнато в тия толкова бистри и блестящи очички, които на свой ред изучаваха лицето пред себе си с усърдието и възхитата, присъщи на най-дръзките любовници.

Когато приключи с кърменето, Амая го занесе в стаята, която Кларис бе подготвила за него, смени му пелените, признавайки с неохота, че мебелите са удобни и функционални, макар че бебето продължаваше да спи при тях в спалнята, после го подържа на ръце, тананикайки му тихичко, докато малкият заспа.

– Не е хубаво да свиква да го приспиваме така – прошепна Джеймс зад гърба й. – По-добре да го слагаме в люлката му, за да се успокои и сам да заспи.

– Цял живот ще има възможност за това – почти му се сопна тя. После помисли и смекчи тона: – Остави ме да го поглезя, Джеймс, прав си, знам, но той толкова много ми липсва... дано и аз не му липсвам толкова много.

– Не, разбира се, не говори глупости – отвърна мъжът й, докато вземаше детето от ръцете й и го слагаше да легне. Покри го до кръста с едно одеялце и отново погледна жена си. – Ти липсваш и на мен, Амая.