– Защото го познавам, лельо, и ми е все едно до каква степен са се променили обстоятелствата около него. Той си остава най-добрият анализатор, когото съм срещала, честен, почтен и безкрайно уравновесен полицай, и точно по тази, а не по друга причина е изпаднал в сегашното си положение. Не е моя работа да го съдя, защото и той не ме съди, винаги ме е подкрепял, беше и продължава да бъде най-добрият съветник, с когото един полицай може да разполага. И няма да критикувам действията му, защото не са ми съвсем ясни, знам само, че винаги отговаря на обажданията ми.
Лелята мълчеше и я гледаше много сериозно. Стисна устни и каза:
– Обещай ми, че няма да участваш в това разследване по никакъв начин.
– Това е случай на ФБР на другия край на света, не знам как бих могла да участвам.
– Няма да участваш по никакъв начин – настоя Енграси.
– Няма... освен ако той не ме помоли за това.
– Няма да те помоли, ако ти е толкова добър приятел, колкото твърдиш.
Амая погледна картите мълчаливо, взе една от тях и я провлачи по масата, избутвайки с нея другите, докато не ги събра на купчинка.
– Ти забравяш, че с мен той говори, отзовава се на молбите ми винаги, когато му се обадя. Не мислиш ли, че това само по себе си ме отличава и ме поставя в привилегировано положение?
– Съмнявам се, че е привилегия, за мен е по-скоро проклятие.
– Така или иначе, това е същото проклятие, което, изглежда, ме е избрало още преди да се родя – каза Амая и посочи картите. – Същото, което населява сънищата ми с мъртъвци, наведени над леглото ми, с горски пазители или повелителки на бурите – добави ядно тя, повишавайки леко глас. – Лельо, всичко това е загуба на време – заключи, внезапно уморена.
Енграси закри уста, кръстосвайки двете си ръце върху устните си, загледана в племенницата си с растяща тревога.
– Не, не, не, замълчи, Амая. Не бива да вярваш...
Амая спря и довърши старото заклинание, което хиляди бастанци бяха повтаряли в продължение на векове.
– ...че съществуват, не бива да казваш, че не съществуват.
Двете постояха в мълчание няколко секунди, докато възстановят дишането си, но Енграси не отделяше очи от разбърканите карти.
– Не сме приключили – каза тя и посочи тестето.
– Боя се, че приключихме, лельо, сега трябва да свърша нещо.
– Но... – запротестира лелята.
– Ще продължим, обещавам ти – каза Амая, докато ставаше и обличаше палтото си. Наведе се и целуна леля си. – Върви да си легнеш, да не те заварвам тук, когато се върна.
Но лелята не помръдна, остана седнала там, когато Амая излезе от къщата.
Веднага забеляза как влагата от реката, примесена с мъглата, свлекла се привечер по планинските склоновете, полепва по черното й вълнено палто и то посивява от хилядите микроскопични капчици вода. Закрачи по пустата улица към моста и за миг поспря, за да погледне екрана на телефона си и да види колко е часът, след което обърна очи към тъмната река, където язовирът бучеше в тихата нощ. Кръчмата „Чокото“ и ресторант „Тринкете“ вече бяха затворени и вътре не се виждаше никаква светлина. Тръгна между къщите, долепила гръб за стените, докато стигна до главния вход на пекарната. На ъгъла спря за секунди, ослуша се и едва след като се увери, че наоколо няма жива душа, прекоси тъмния паркинг по посока на задния двор, където се скри зад контейнерите за смет, провери за пореден път фенерчето и джиесема, инстинктивно опипа оръжието на колана си и се усмихна. Мина почти половин час, преди да чуе хрущенето на чакъла от приближаващи се стъпки. Някакъв човек, сам, не много висок, целият в черно, вървеше решително към вратата на склада. Амая изчака и чу тракането на прастмасовите топчета във флакона, докато посетителят разклащаше спрея, и съскането на газта предшестващо неизбежната рисунка. Няколко пръски, ново разклащане, поредно съскане... Излезе иззад контейнера и освети с фенера си „художника“, докато в същото време с другата си ръка насочваше към него камерата на мобилния си телефон.
– Стой, полиция – извика тя, използвайки класическата формула, докато светваше с фенерчето и снимаше няколко пъти с камерата.
Жената изпищя кратко и остро, захвърли флакона с боя и хукна да бяга.
Амая не си направи труда да я преследва; не само че я бе познала, ами разполагаше и с две хубави снимки, на които добре се виждаше жената с побелели коси, светещи като рамка около главата й под мощната светлина на фенера, със спрея в ръка, обидния махленски надпис зад гърба и неоценимо изражение на страх на лицето. Наведе се, пъхна спрея в един плик и тръгна към дома на среднощната художничка.
Свекървата на сестра й отвори вратата. Беше успяла да метне пеньоара на лилави цветчета над дрехите, с които бе излизала, но все още ускореното й дишане ясно издаваше усилието, което бе положила, връщайки се вкъщи тичешком. Амая беше сигурна, че не я е видяла, макар да бе чула гласа й, когато й извика „стой“. Тази жена не беше глупава; ако бе имала някакво съмнение кой я бе сварил там, то се разсея, щом я видя пред вратата. Въпреки това нагло попита: