Зовът на кукувицата

Страйк стискаше една от китките на Бристоу, но не виждаше къде е ножът, наоколо бе мрак. Той заби силно кроше под брадичката на Бристоу, при което главата му се отметна назад и очилата му изхвърчаха. Страйк го удари отново и Бристоу се блъсна в стената. Страйк се опита да се изправи на стола, ала долната част от тялото на Бристоу притискаше пламтящия му от болка сакат крак, а ножът се заби в ръката му над лакътя – почувства как прободе плътта му, как руква топла кръв и го заслепи пареща болка.

На бледата светлина от прозореца видя неясния силует на Бристоу отново да вдига ръка, напрегна се под тялото му, успя да отклони втория удар и с гигантско усилие съумя да го отметне от себе си, при което протезата се изплъзна от крачола му. Опитваше се да притисне Бристоу надолу, а кръвта се лееше навсякъде и той нямаше представа къде се намира ножът сега.

Бюрото се преобърна под натиска на Страйк и когато той притисна със здравото си коляно кльощавия гръден кош на Бристоу, търсейки опипом ножа с непострадалата си ръка, ярка светлина нахлу в очите му и се раздаде женски писък. Заслепен, Страйк едва успя да зърне ножа, насочващ се към корема му. той сграбчи протезата до себе си и я стовари като бухалка върху лицето на Бристоу – веднъж, втори път...

– Спри! Корморан, спри! Ще го убиеш!

Страйк се изтъркаля встрани от Бристоу, който вече не помръдваше, пусна изкуствения си крак и се отпусна по гръб до прекатуреното бюро, стиснал кървящата си ръка.

– Мисля – задъхано изрече той, твърде немощен, за да може види Робин, – че ти поръчах да си вървиш у дома.

Ала тя вече беше на телефона.

– Полиция и линейка!

– Повикай и такси – изграчи Страйк от пода с пресъхнало от толкова много говорене гърло. – Нямам намерение да пътувам до болницата заедно с този боклук.

Той протегна ръка и взе мобилния си телефон, който лежеше встрани. Бе посмачкан, но продължаваше да записва.

Епилог

Nihil est ab omni

Parte beatum.

Няма благословия без примеси.

Хораций, Оди, книга 2

Десет дни по-късно

Британската армия изисква от войниците си изтикване на втори план на индивидуалните нужди и връзки, което е почти неразбираемо за ума на цивилния. Тя практически не признава други изисквания освен собствените си, както и непредсказуемите кризи в човешкия живот – раждане и смърт, сватба, развод и болест, които точно толкова отклоняват военните планове, колкото дребните камъчета пътя на танк. Въпреки това съществуват изключителни обстоятелства и тъкмо поради едно такова обстоятелство втората мисия на лейтенант Джона Ейджиман в Афганистан беше прекратена.

Присъствието му във Великобритания спешно се изискваше от Централното управление на полицията и макар по принцип армията да не поставя нуждите на полицията по-високо от своите, в този случай бе готова на отзивчивост. Фактите около смъртта на сестрата на Ейджиман бяха привлекли международното внимание и една медийна буря около досега неизвестния лейтенант би навредила еднакво и на индивида, и на армията, в която служеше. И така Джона бе качен на самолет за Англия, където армията положи впечатляващи усилия да го опази от настървените медии.

По-голямата част от четящата вестници общественост приемаше автоматично, че лейтенант Ейджиман ще е възхитен, първо, да се прибере у дома от бойното поле и, второ, да влезе във владение на състояние, надхвърлящо и най-развинтените фантазии. Ала младият войник, с когото Корморан Страйк се срещна в пъб „Тотнъм“ по обед десет дни след ареста на убиеца на сестра му, се държеше едва ли не грубиянски и изглеждаше все още в състояние на шок.

В различни периоди двамата мъже бяха водили един и същ начин на живот и бяха понесли един и същ риск от смъртта. Това бе връзка, която никой цивилен не би могъл да проумее. В продължение на половин час те не говориха за нищо друго освен за армията.

– Бил си от Костюмарите, а? – рече Ейджиман. – Това е то, на такъв може да разчиташ да ти обърка целия живот.

Страйк се усмихна. В поведението на Ейджиман той не виждаше неблагодарност, макар шевовете на ръката му още да го подръпваха болезнено при всяко надигане на халбата.

– Майка ми иска да напусна армията – сподели войникът. – Твърди, че това щяло да е единственото добро, произлязло от цялата бъркотия.

Това бе първото завоалирано споменаване на причината, поради която бяха тук, и на факта, че Джона не е там, където му се полага – при своя полк, в живота, който си бе избрал.

И тогава съвсем внезапно той заприказва, сякаш бе чакал появата на Страйк от месеци.