Зовът на кукувицата

Бягащия бе висок чернокож мъж, чието лице беше скрито от шал и който се появяваше на запис от камера в късен автобус, движещ се от Айлингтън към Уест Енд. Беше се качил на този автобус около петдесет минути преди Лула Ландри да умре. След това бе показан на запис от охранителна камера в Мейфеър да се движи по посока на дома на Ландри в един часа и трийсет и девет минути. Беше спрял пред камерата и очевидно се консултираше с листче хартия („евентуално за адрес или упътване“, услужливо бе добавил Бристоу в бележките си), преди да се придвижи извън обхвата.

Запис от същата камера малко по-късно показваше Бягащия да спринтира в обратна посока покрай камерата в два часа и дванайсет минути и да излиза извън обхвата. „Втори чернокож също тича – евентуален съгледвач? Сварен при кражба на кола? По това време зад ъгъла се е включила аларма на кола“, беше написал Бристоу.

Накрая имаше запис от камера на „чернокож, силно напомнящ Бягащия“, който крачи по улица близо до Грейс Ин Скуеър, на няколко километра разстояние, по-късно сутринта, след смъртта на Ландри. „Лицето все така е скрито“, пишеше Бристоу.

Страйк спря да разтърка очи, забравил, че едното е наранено, и трепна от болката. Вече бе изпаднал в онова състояние на замаяност и неволно потрепване на мускулите, което беше знак за крайно изтощение. С протяжна въздишка, преминала в пъшкане, той направи преценка на бележките на Бристоу, стиснал химикалката в косматия си юмрук и готов да впише свои бележки.

Бристоу сигурно можеше да тълкува закона съвестно и обективно в кантората си, която го бе снабдила с елегантната му гравирана визитка, но съдържанието на този плик само потвърждаваше впечатлението на Страйк, че личният живот на клиента му е доминиран от безоснователна вманиаченост. Какъвто и да бе произходът на повишеното внимание на Бристоу към Бягащия – дали вкоренен таен страх от градското страшилище, символизирано от криминално проявен чернокож мъж, или някаква друга, по-дълбока и по-лична причина, – немислимо бе полицията да не е проучила Бягащия и неговия спътник (я съгледвач, я автокрадец) и със сигурност са имали основателна причина да ги изключат от кръга на заподозрените.

С широка прозявка Страйк обърна на втората страница от писанията на Бристоу.

В един и четирийсет и пет на Дерик Уилсън, нощният охранител във фоайето на сградата, му става зле и отива в задната тоалетна, където прекарва приблизително четвърт час. Следователно в продължение на петнайсет минути преди смъртта на Лула фоайето е оставено без надзор и всеки би могъл да влезе, без да бъде видян. Уилсън излиза от тоалетната след падането на Лула, когато чува писъка на Танзи Бестигуи.

Тази благоприятна възможност съвпада точно с времето, когато Бягащия би стигнал до Кентигърн Гардънс номер осемнайсет, при положение че е минал покрай охранителната камера на кръстовището на Олдърбрук и Белами Роуд в един и трийсет и девет.

– И по кой начин – измърмори Страйк, докато масажираше челото си – е видял през външната врата кога пазачът се е оттеглил в кенефа?

Приказвах с Дерик Уилсън, който е готов да отговаря на въпроси.

Бас държа, че си му платил за тази готовност, помисли си Страйк, видял телефонния номер на охранителя под заключителните думи.

Той остави химикалката, с която възнамеряваше да добави свои бележки, и прикрепи с кламер написаното от Бристоу в папката. После изключи настолната лампа и с куцукане отиде да се изпикае в тоалетната на площадката. След като си изми зъбите над напуканата мивка, заключи стъклената врата, нагласи будилника и се съблече.

На неоновата светлина от уличната лампа Страйк разкопча ремъците на протезата си, свали я от измъчения си крак и отстрани подложката с гел, която не бе успяла да го предпази от болката. Постави изкуствения крак до зареждащия се мобилен телефон, добра се до спалния чувал и легна с ръце под тила, вгледан в тавана. Както се бе опасявал, тежащата като олово умора в тялото му не се оказа достатъчна да заглуши тревожните му мисли. Старата инфекция отново се бе активирала; измъчваше го, не му даваше покой.

Какво ли правеше тя сега?

Вчера вечерта в една паралелна вселена той бе обитавал красив апартамент в най-желания район на Лондон с жена, която караше всеки зърнал я мъж да се втренчва в Страйк с почуда и завист.

„Защо просто не се нанесеш при мен? О, за бога, Блуи, не мислиш ли, че е най-разумното решение? Защо не?“

От самото начало си знаеше, че това е грешка. Бяха го опитвали и преди и всеки следващ път стигаха до все по-голяма катастрофа.

„Но ние сме сгодени, за бога, защо да не живееш при мен?“

Бе изрекла неща, които би трябвало да доказват, че във времето, през което едва не бе го изгубила завинаги, тя е претърпяла също така необратима промяна като него самия, останал с крак и половина.

„Не ми е нужен пръстен. Не ставай смешен, Блуи. Всичките ти пари ти трябват за новия бизнес.“