Зовът на кукувицата

– „Прекомерният ни интерес и дори скръб подлежат на изследване. Смело може да се твърди, че до момента, в който Ландри предприе фаталния си скок, десетки хиляди жени биха искали да са на нейното място. Хлипащи момичета положиха цветя под балкона на пентхауса на Лула Ландри, струващ четири и половина милиона лири, след като пребитото ѝ от падането тяло бе отнесено. Дали поне една млада жена, мечтаеща за таблоидна слава като модел, е била разколебана в амбицията си вследствие на издигането и жестокото сгромолясване на Лула Ландри?“

– Хайде стига бе! – подхвърли Страйк. – За нея говоря, не за теб – побърза да добави. – Жена го е писала, нали?

– Да, някоя си Мелани Телфорд – отвърна Робин, като се върна в началото, за да му покаже снимката на попрезряла блондинка с масивна челюст. – Да спра ли дотук?

– Не, не, чети.

Робин още веднъж прочисти гърлото си и продължи:

– „Отговорът със сигурност е не.“ Това беше по повод мечтаещите да са модел, които не са се отказали.

– Да, схванах.

– Така... „Сто години след Емелин Панкхърст поколение пубертетки най-силно от всичко желаят да бъдат сведени до статута на хартиена кукла, на плосък аватар, чиито превърнати в легенда приключения прикриват толкова силен душевен смут и такова отчаяние, че да се хвърли от прозорец на третия етаж. Привидността е всичко: дизайнерът Ги Соме побърза да уведоми пресата, че тя е скочила облечена в една от неговите рокли, и въпросният модел се разпродаде за двайсет и четири часа след смъртта ѝ. Каква по-добра реклама от това, че Лула Ландри е избрала да се срещне със Създателя в творение на Соме?

Не, ние не оплакваме загубата на младата жена, защото за нас тя не бе по-реална от образите на момичетата „Гибсън“, излезли изпод перото на Дейна. Скърбим за физическия образ по таблоидите и кориците на модните списания; образ, който ни продаваше дрехи, чанти и представата за знаменитост, чийто край показа, че е безсъдържателна и преходна като сапунен мехур. Онова, което ни липсва в действителност, стига да сме достатъчно честни да си го признаем, са забавните гротескни прояви на тази повърхностна лудетина, чието съществуване от комиксов тип с постоянните наркомански изпълнения, с предизвикателното поведение, красивите дрешки и опасен приятел, с когото ту се събираха, ту се разделяха, го няма вече, за да ни развлича.

Погребението на Ландри бе широко отразено (също като сватбите на прочутите) от долнопробни списания, които се хранят от къпещите се в слава и чиито издатели със сигурност ще скърбят за смъртта ѝ по-дълго от повечето от нас. Бе ни позволено да зърнем известни личности, облени в сълзи, но на семейството ѝ бе отредена най-малката от всичките снимки: оказали се изненадващо нефотогенични, ти да видиш!

Ала една от опечалените искрено ме трогна. В отговор на питането на мъж, за когото може би не си е дала сметка, че е репортер, тя споделила, че се запознала с Ландри в клиника за лечение на зависимости и се сприятелили. Заела място на една от задните пейки в църквата, за да се сбогува, и се оттеглила тихичко. Тя не е продала разказа си за разлика от толкова много други, общували с Ландри приживе. А той би могъл да ни каже нещо вълнуващо за истинската Лула Ландри, породила такава чиста обич у обикновено момиче. Колкото до нас, останалите...“

– Не назовава ли по име това обикновено момиче от клиниката? – прекъсна я Страйк.

Робин мълчаливо обходи с очи статията.

– Не.

Страйк почеса лошо избръснатата си брадичка.

– Бристоу не спомена приятелка от клиника.

– Мислите ли, че може да е важна? – попита с любопитство Робин, като завъртя стола си, за да го погледне.

– Може да е интересно да се поговори с някого, познавал Ландри от център за лечение, а не от нощни клубове.

Страйк бе помолил Робин да издири в интернет материали, свързани с Ландри, само защото нямаше какво друго да ѝ възложи. Тя вече се бе обадила на Дерик Уилсън, охранителя в сградата, и беше уредила среща за Страйк в петък сутринта във „Финикс кафе“ в Брикстън. Пощата за деня се изчерпваше с две циркулярни писма и последно искане за плащане; нямаше обаждания, а в офиса тя вече бе обхванала всичко, което можеше да се класифицира по азбучен ред, разпредели по купчини или подреди според тип и цвят.

Ето защо, вдъхновен от сръчността ѝ при боравенето с Гугъл предишния ден, той ѝ бе поставил тази твърде безцелна задача. През последния час тя четеше на Страйк откъслечни сведения и статии за Ландри и кръга около нея, докато той подреждаше квитанциите, телефонните сметки и снимките, отнасящи се до единствения му друг текущ случай.

– Да се опитам ли да открия още нещо за това момиче? – попита Робин.