Зовът на кукувицата

– „...продаде романтичната история на връзката си с чернокож младеж на всеки журналист от таблоид, готов да плати. Ала в действителност няма нищо романтично в историята на Марлийн Хигсън такава, каквато я помнят някогашните ѝ съседи. „Тя приемаше клиенти – твърди Вивиан Кранфийлд, живяла в апартамента над този на Хигсън по времето, когато била бременна с Ландри. – Мъже влизаха и излизаха по всяко време на деня и нощта. Тя не знаеше кой е бащата на бебето, можеше да е всеки от тях. Въобще не искаше детето. Още си спомням как заварих веднъж малката да плаче сама в коридора, докато майка ѝ беше заета с клиент. Горкото създание беше по памперс, едва проходило... Някой трябва да бе съобщил на социалните служби, отдавна трябваше да бъде сторено. Най-доброто, което можеше да се случи на момиченцето, бе да го осиновят.“ Истината без съмнение ще шокира Ландри, която описа надълго и широко пред пресата своя подновен контакт с отдавна изгубената рождена майка...“ Писано е преди смъртта на Лула – поясни Робин.

– Да – промърмори Страйк и рязко затвори папката пред себе си. – Имаш ли желание за разходка?

2

Камерите, напомнящи кутии за обувки, изглеждаха някак злонамерени, кацнали всяка на своя стълб с по едно празно черно око. Сочеха в противоположни посоки и обхващаха Олдърбрук Роуд, гъмжащ от пешеходци и превозни средства. И двата тротоара бяха плътно запълнени с магазини, барове и кафета. Двуетажни автобуси гърмяха в двете посоки в определените за тях ленти.

– Тук е заснет Бягащия, за когото говори Бристоу – отбеляза Страйк, застанал гърбом към Олдърбрук Роуд и с лице към много по-тихия Белами Роуд с неговите високи и разкошни къщи, водещ към самото сърце на жилищния район Мейфеър. – Минал е покрай камерата дванайсет минути преди падането ѝ... Това е най-краткият маршрут от Кентингърн Гардънс. Тук се движат нощни автобуси и има най-добра възможност да се хване такси. Не че би било особено умен ход, ако току-що си убил жена.

Той отново заби нос в оръфания пътеводител. Страйк явно не се притесняваше, че някой може да го вземе за турист. А и без съмнение това не би му навредило предвид размерите му, каза си Робин.

В течение на кратката ѝ кариера като временна сътрудничка от Робин много рядко бяха искали да върши нещо извън условията на секретарския ѝ договор, затова тя бе леко притеснена от предложението на Страйк за разходка. Ала със задоволство установи, че може да свали от Страйк всякакви подозрения за флиртуване. Дългото им вървене дотук бе минало почти в пълно мълчание, Страйк очевидно бе погълнат от мислите си и от време на време се консултираше с картата.

Ала щом стигнаха до Олдърбрук Роуд, той беше казал:

– Ако забележиш нещо, което не съм видял, или ти хрумне догадка, ще споделиш с мен, нали?

Това беше твърде вълнуващо: Робин се гордееше със своята наблюдателност; тя бе една от причините тайно да храни детинската си амбиция за това, което бе всекидневие за едрия мъж до нея. Направи интелигентен оглед на улицата в двете посоки и опита да си представи какви биха били мотивите на някого, излязъл тук в два часа посред нощ при снеговалеж и температура под нулата.

– Насам – подкани я обаче Страйк, преди да я е споходило някакво прозрение, и двамата поеха редом по Белами Роуд.

Той се извиваше плавно наляво и продължаваше с още шейсетина къщи, почти идентични с лъскавите си черни входни врати, с късите метални оградки от двете страни на чистите бели стълби и с качетата с подрязани в разни форми храсти. Тук-там имаше мраморни лъвове и месингови табелки, посочващи името и професията на обитателите; от горните прозорци проблясваха полилеи, а една врата беше разтворена и разкриваше под с шахматен паркет, маслени картини в златни рамки и стълбище в стил „Крал Джордж“.

Докато вървеше, Страйк обмисляше част от информацията, която Робин бе успяла да намери в интернет сутринта. Както бе подозирал, Бристоу не бе искрен в твърдението си, че полицията не е направила опит да открие Бягащия и неговия партньор. Заровени сред изобилните и яростни вестникарски материали, оцелели онлайн, съществуваха и обръщения към мъжете да се появят за справка, които обаче не бяха дали резултат.

За разлика от Бристоу Страйк не тълкуваше това като некомпетентност от страна на полицията или като занемаряване на разследването на евентуален заподозрян в убийство. Внезапно прозвучалата автоаларма в момента, когато двамата мъже бяха напуснали бързо района, бе разбираема причина за неохотата им да разговарят с полицията. Нещо повече, Страйк не знаеше дали Бристоу е запознат с вариращото качество на записите от охранителните камери, затова пък той самият имаше богат опит с безнадеждно размазани черно-бели образи, от които бе невъзможно да се установи реално сходство с когото и да било.