Зовът на кукувицата

Страйк бе забелязал също така, че Бристоу не беше споменал нито в разговора, нито в бележките си и дума за ДНК пробите, събрани от апартамента на сестра му. Поради факта колко бързо полицаите бяха изключили Бягащия и другаря му от по-нататъшното разследване имаше силни подозрения, че не са открили в апартамента чужда ДНК. Страйк обаче беше наясно, че истински заблудените с лека ръка биха отхвърлили тривиални подробности от сорта на ДНК доказателства с аргументи за замърсяване или заговор. Виждаха каквото искаха да видят, слепи за неудобната неумолима истина.

Ала сутрешните издирвания в Гугъл бяха предложили евентуално обяснение за обсебеността на Бристоу от Бягащия. Сестра му беше издирвала биологичните си корени и бе успяла да открие рождената си майка, а тя изглеждаше, въпреки резервите поради стремежа на пресата към сензации, твърде противна личност. Несъмнено подобни откровения като откритите от Робин биха били неприятни не само за Ландри, а и за цялото семейство, в което бе осиновена. Дали не бе доказателство за лабилността на Бристоу (защото Страйк не можеше да се преструва пред себе си, че клиентът му създава впечатление за добре балансирана личност) убеждението му, че Лула, такава щастливка в някои отношения, е предизвикала съдбата? Че е събудила спящото зло в опита да разкрие тайната на произхода си; че е активирала демон, който е протегнал ръка от далечното минало и я е убил? Затова ли чернокожият в нейния квартал го бе притеснил толкова?

Навлизайки все по-навътре в анклава на богатите, Страйк и Робин стигнаха до ъгъла на Кентингърн Гардънс. Също като Белами Роуд улицата притежаваше аура, излъчваща респектиращ и резервиран просперитет. Къщите бяха викториански, високи, с червена тухлена фасада, гарнирана с каменни фризове, с големи прозорци с фронтони, всеки със свое индивидуално каменно балконче. Навсякъде цареше ред и чистота, плод на добра и скъпа поддръжка. Имаше малко паркирани коли; табела съобщаваше, че за тази привилегия е нужно разрешително.

Вече без полицейски ленти и тълпи репортери отпред, сградата на номер осемнайсет се бе вписала отново в елегантната хармония на квартала.

– Балконът, от който е паднала, е на последния етаж – уточни Страйк. – На около дванайсет метра височина, бих казал.

Той заоглежда красивата предна фасада. Робин забеляза, че балконите на горните три етажа са плитки, едва имаше място да се застане между балюстрадата и дългите прозорци.

– Работата е там – каза Страйк, присвил очи към балкона високо над тях, – че блъсването на човек от такава височина не би гарантирало смърт.

– О, как не? – възрази Робин, представяйки си ужасяващото падане от най-горния балкон до твърдата настилка.

– Ще се изненадаш. Прекарах един месец на легло в съседство с един уелсец, когото вятърът бе издухал от сграда с подобна височина. Имаше счупени крака и таз, много вътрешни кръвоизливи, но още си е жив.

Робин погледна Страйк, без да скрива учудването си какво ли го бе задържало на легло цял месец, но вече втренчен във входната врата, детективът не ѝ обърна внимание.

– Електронна ключалка – измърмори, забелязал металното квадратче с бутони, – и камера над вратата. Бристоу не спомена камера. Може да е нова.

Остана така няколко минути, като изпробваше различни теории пред респектиращата червена тухлена фасада на тези фантастично скъпи крепости. Защо изобщо Лула Ландри беше избрала да живее тук? Тих, традиционен и скучен, кварталът бе естествена среда за обитаване от всевъзможни богаташи: руски и арабски олигарси; корпоративни гиганти, които живееха ту в градските си къщи, ту в именията си в провинцията; богати стари моми, бавно креещи сред колекциите си от предмети на изкуството. Той намираше този избор за странен за момиче на двайсет и три, което според всички материали в пресата, изчетени му от Робин, се движеше с модерни творци, формиращи прославения си усет за стил по-скоро под влияние на улицата, отколкото по разните салони.

– Изглежда много добре защитена, нали? – обади се Робин.

– Да, така е. При това без тълпата папараци, които са стояли на стража онази нощ.

Стрейк се облегна на черната метална ограда на номер двайсет и три, загледан в номер осемнайсет. Прозорците на бившето жилище на Ландри бяха по-високи от онези на по-ниските етажи и балконът му, за разлика от другите два, не беше декориран с растения. Страйк извади от джоба си пакет цигари и предложи една на Робин; тя поклати глава изненадана, защото не го бе виждала да пуши в офиса. След като запали и вдиша дълбоко дима, той каза със залепен за входната врата поглед:

– Според Бристоу онази нощ някой е влязъл и излязъл, без да бъде засечен.

Робин, вече решила, че сградата е непроницаема, очакваше Страйк да осмее тази теория, но грешеше.