Зовът на кукувицата

– Да – отвърна Страйк разсеяно, докато разглеждаше снимка на едър оплешивяващ мъж в костюм и много апетитна на вид червенокоска в прилепнали джинси. Мъжът в костюма беше господин Джефри Хук; червенокосата обаче нямаше никаква прилика с госпожа Хук, която преди идването на Бристоу в офиса беше единствената клиентка на Страйк. Той пъхна снимката в папката на госпожа Хук и я обозначи с номер дванайсет, а Робин се обърна отново към компютъра.

За известно време настана тишина, нарушавана само от шумоленето на снимките и потракването на късите нокти на Робин върху клавиатурата. Вратата към вътрешния кабинет на Страйк беше затворена, за да скрие походното летло и другите признаци за обитаване, а въздухът бе напоен с изкуствен мирис на лимони благодарение на щедро изпръскания от Страйк освежител за въздух преди пристигането на Робин. За да не бъде изтълкувано като сексуален интерес решението му да седне в другия край на бюрото ѝ, преди да се настани, беше се престорил, че за пръв път вижда годежния ѝ пръстен, и в продължение на пет минути бе водил с нея учтив ненатрапчив разговор на тема годеника ѝ. Узна, че той е наскоро дипломирал се счетоводител на име Матю; че Робин е пристигнала от Йоркшър в Лондон миналия месец именно за да живее с Матю, и че ангажиментите ѝ по заместване са временна мярка до намирането на постоянна работа.

– Мислите ли, че тя може да е на някоя от тези снимки? – попита Робин след малко. – Имам предвид момичето от клиниката.

Екранът беше запълнен с идентични по размер фотографии, като всяка показваше един човек или повече хора, облечени в тъмни дрехи, всичките движещи се от ляво на дясно и отиващи на погребението. На фона на всяка снимка се виждаха бариери и размазаните лица на множеството зад тях.

Най-впечатляваща беше снимката на много високо бледо момиче със златисторуса коса на опашка, на чиято глава се мъдреше творение от черен тюл и пера. Страйк я разпозна, защото всички знаеха коя е: моделът Киара Портър, прекарала с Лула последния ѝ ден на тази земя; приятелката, с която Лула беше заснета на една от най-прочутите фотографии в кариерата си. Вървейки към погребалната служба в памет на Лула, Портър изглеждаше красива и печална. Сигурно беше дошла сама, защото не се виждаше ръка, подхванала лакътя ѝ или положена върху издължения ѝ гръб.

До снимката на Портър имаше една на двойка с надпис „Филмовият продуцент Фреди Бестигуи и съпругата му Танзи“. Бестигуи имаше яко като на бик тяло и къси крака, гръдният му кош беше широк и заоблен като бъчва, а вратът му – дебел. Косата му беше прошарена и късо подстригана във формата на четка; лицето му представляваше маса от бръчки, торбички и бенки, от която месестият му нос стърчеше като тумор. И все пак изглеждаше внушително в скъпото си черно палто и със слабата си като скелет съпруга, облегната на ръката му. Физиономията на Танзи бе почти невидима зад вдигнатата кожена яка на палтото ѝ и огромните кръгли слънчеви очила.

Последен в горния ред от снимки беше „Ги Соме, моден дизайнер“. Беше слаб чернокож мъж, облечен в тъмносин редингот със сложна кройка. Лицето му беше наведено, а изражението му – неразличимо, заради начина, по който светлината падаше върху тъмната му глава, макар че три големи диамантени обици на ухото, обърнато към камерата, бяха уловили светкавиците и блестяха като звезди. Също като Портър той изглежда бе пристигнал без придружител, макар че малка група опечалени, неудостоени с надпис, бяха хванати в кадъра.

Страйк придърпа стола си по-близо към екрана, но все пак запази ръка разстояние между себе си и Робин. Едно от неидентифицираните лица, наполовина отрязано от ръба на снимката, беше това на Джон Бристоу, което се разпознаваше по късата горна устна и хамстерските зъби. Бе прегърнал с една ръка покрусена възрастна жена с бяла коса; лицето ѝ бе изпито и мъртвешко, нескритата ѝ скръб бе трогателна. Зад двамата стоеше висок и надменен на вид мъж, който създаваше впечатление на отвратен от обкръжението, в което е попаднал.

– Не виждам някоя, която може да е обикновеното момиче – каза Робин, като местеше образа на екрана надолу, за да види снимки на красивите и прочутите, изглеждащи тъжни и сериозни. – О, погледнете... Еван Дъфийлд.

Беше облечен в черна тениска, черни джинси и палто с военна кройка. Косата му също беше черна; лицето му беше цяло от изпъкнали ъгловати кости и от хлътнатини; леденосините му очи се взираха право в обектива на камерата. Макар и по-висок от двамата си спътници, застанали от двете му страни, изглеждаше крехък в сравнение с тях; бяха едър мъж в костюм и тревожна на вид по-възрастна жена с отворена уста, която беше направила жест, сякаш искаше да разчисти пътя пред тях. Групичката напомняше на Страйк родители, отвеждащи болно дете от празненство. Страйк забеляза, че макар да създаваше впечатление на дезориентиран и разстроен, Дъфийлд бе положил много грижливо очната си линия.

– Вижте само колко цветя!