12 те вятъра

- Не съвсем, мъничката ми. Големината на Земята не се е променила през всичките години, откакто я измерваме.

- На равноденствието! - възкликна тя. Мардохей кимна. По обичай, на всяко равноденствие измерваха дължината на сенките, хвърляни от перпендикулярни прътове, поставени на различни известни разстояния от централния кръг на света. Често възлагаха на млади ученици задачата да демонстрират елементарна геометрия. Използвайки разликите между тези дължини, те можеха да изчислят обиколката на Земята.

Адма гордо изрецитира знанието си.

— Но Земята се променя!

— Земята се променя — съгласи се той. - Както и моретата.

— Само че бавно!

— Обикновено. - Мардохей забеляза скептичното изражение на Лисафина и реши да доразвие отговора си. — Бил съм на планини далеч навътре в сушата и високо над всяко море, където съм откривал мидени черупки и скелети на риби. Това е възможно само ако в древни времена върховете на тези планини са били под водата. Следователно части от Земята наистина растат, но не и самата Земя.

Лисафина го гледаше невярващо, затова Мардохей превърна и съмнението ѝ в урок.

— Имаш право да се съмняваш в твърденията на когото и да е, Лисафина. Но не само аз съм виждал такива черупки и скелети. И колкото повече хора видят нещо, колкото повече пъти нещо бъде видяно, толкова по-вероятно е то да е вярно.

Момиченцето продължаваше да се съпротивлява срещу непознатото, типична черта на акуилите.

— Никога не съм виждала такова нещо.

— Не е възможно всеки да види всичко. — Помощник-майсторът посочи златния лист, покрит с фините, сложни йероглифи на звездните пътища. - Затова всеки е длъжен да записва каквото вижда, за да го сподели с други и да увеличи знанието. Така се учим.

Земята отново се разтърси.

Съмнението на Лисафина прерасна в уплаха.

- Трябва да излезем навън.

- Не сме начертали докрай пътя - възрази Адма.

- Ще го довършим по-късно!

Мардохей поклати глава. Адма имаше право. Веднъж започната, задачата трябваше да се довърши. Ала преди да измисли урок за дълга, за да внуши тази идея на Лисафииа, той чу тичащи стъпки в коридора, водещ към залата.

Появи се Кимаро, млад акуилски помощник-зидар. По лицето му се стичаше пот от работа на открито, беше задъхан от тичането и от страх.

- Стената падна! Майстор Балихан...

Не успя да довърши. Нямаше и нужда.

Внезапното раздвижване на земята беше съборило една недовършена стена заедно със скелето ѝ в централния двор. Във въздуха още висеше пелена от прах.