12 те вятъра

Майстор-архитектът Балихан наистина беше мъртъв. Мардохей зърна мускулест крак и ръка да се подават изпод срутилото се дъсчено скеле, заобикалящо паднал каменен блок - като яйце в гнездо. Около онова, което се виждаше от тялото, имаше локва гъста кръв. Пред погледите на група кай неколцина акуилски строители припряно се опитваха да пъхнат импровизиран лост под камъка и да го отместят.

Адма гледаше като хипнотизирана и като неин учител Мардохей се възползва от случая.

- Виждаш ли раната на крака? — Той посочи строшената бяла кост, която пробиваше плътта и стърчеше от външната страна на бедрото. Добрият му приятел очевидно беше стоял прав и блокът го бе убил моментално, падайки точно върху главата му.

- Където се подава костта ли? - попита момиченцето.

- Да. Какво ни показва характерът на кръвта?

Адма се вторачи в раната, костта и кръвта и съсредоточено сбърчи детското си лице.

- Тече ли още кръв? - подсказа ѝ Мардохей.

- Не... — И тогава се сети. — Това означава, че сърцето е спряло!

- Значи?...

- Значи е мъртъв и не е нужно да бързат с вдигането на камъка!

- Отлично.

Тя му се усмихна. После отново насочиха вниманието си към мястото на злополуката, чули стона на Лисафина.

Работниците вадеха от развалините още два трупа, бяха на акуили.

- Струва ми се, че единият е баща ѝ — каза Адма.

- Така е.

- Да идем ли да довършим картата?

- Да вървим - съгласи се Мардохей, ала не позволи на момичето да повика Лисафина. - Тя няма да работи с нас. Не и днес.

Адма озадачено го погледна.

- Те са си такива - поясни помощник-майсторът.

Същата нощ Мардохей и другите кай унищожиха тленните останки на Балихан с огън, за да предотвратят разпространението на зараза. После, тъй като налагащото се повишение на чирак, който да замени майстор-архитекта, не можеше да стане, докато не разчистят развалините на стената, Мардохей отиде в лагера на работниците край брега. Както винаги акуилските традиции на обществено здравеопазване си оставаха пълна загадка.