12 те вятъра

- Разликата показва, че последният ни общ предшественик с неандерталците датира отпреди около четиристотин и петдесет до петстотин хиляди години.

- Как помага това на качествения контрол?

- Дава ни граница за идентифициране на грешно обработени проби в нашата база данни. За целта използвам елементарна сравняваща програма, действаща само във времето, когато лабораторните компютри не са заети с друго, и тя сравнява нашите проби с тая.

Изражението на Ковински остана непроницаемо.

- Не можете ли със същия успех да използвате извадка стандартизирани човешки секвенции?

- А, прилагам и тоя метод. Моята програма сравнява нашите проби с десет различни извадки. По същество тя представлява статистически анализ. Неандерталските секвенции просто добавят още стойности за сравнение. След неколкостотин хиляди проверки би трябвало да мога да сведа нещата до две-три извадки, които винаги дават най-добри резултати при идентифицирането на грешните анализи.

- И го правите единствено когато лабораторните компютри не са заети с друго?

- Да, госпожо. Засега това е само второстепенна програма, която допълва стандартните качествени анализи на лабораторията.

Ковински впери ясните си очи в него. Дейвид се напрегна, неуверен как да постъпи, ако присъдата е неблагоприятна за него.

- Едва ли сте открили неандерталци сред нашите служители.

- Само в морската пехота, госпожо.

Кратката усмивка смекчи изражението ѝ.

- Продължавайте работата си, господин Уиър.

- Слушам, госпожо.

Дейвид изчака двукрилата врата на лабораторията да се затвори зад нея, после върна цялото изображение на екрана, наред с идентификационните кодове отдолу.

Ако беше успяла да ги прочете и разбере, Ковински щеше да установи, че описваната от тях ДНК не е от Homo sapiens neanderthalensis. Щеше да установи защо нейният подчинен работи толкова до късно и защо я е излъгал.

ДНК секвенцията на екрана, която носеше генетични маркери на нещо нечовешко, беше негова. Дейвид бързо копира осемте лични файла от компютъра на малка флашка, скрита в рекламен ключодържател на американската армия. После изтри историята на работата си от твърдия диск, за да не позволи при евентуално разследване да възстановят и следа от онова, което бе направил. Или което бе открил.

След половин час той излезе от безцветната, практична сграда на въоръжените сили. Както обикновено охраната провери раницата му съвсем небрежно.

На паркинга, под анонимните погледи на външните охранителни камери, Дейвид лениво отиде при очукания си джип и хвърли раницата на предната дясна седалка. Държеше връзката ключове нехайно, сякаш на нея не висеше флашка с файлове, които щяха да му донесат най-малко десет хиляди долара. Също като предишните два пъти.

Той махна на охранителите на портала и се отпусна назад. Те осветиха купето с фенерчетата си, после вдигнаха бариерата.

Съсредоточен върху оцеляването си, Дейвид шофира с над позволената скорост чак до Вашингтон, за срещата с купувача, която можеше да му спаси живота.

Като използва компютърна програма, подобна на онази, която беше описал на Ковински, тази вечер той успя да открие, че в лабораторната база данни, съдържаща информация за над три милиона военнослужещи, има още осем души като него. Досега обаче нямаше изключения от правилото. Всички, които носеха нечовешките ДНК маркери, имаха една обща черта: или бяха под двайсет и седем години, или бяха мъртви.

Дейвид Уиър беше на двайсет и шест.

2

Натаниъл Мерит беше убиец и се оказа, че под водата упражнява занаята си със същата лекота. Повтарящата очертанията на лицето му силиконова маска фокусираше погледа му право напред, без нищо да отвлича вниманието му. Ритмичното съскане на всяко негово издишване от регулатора в устата му напомняше за ежедневната му медитация. Всяко бавно оттласкване с плавниците го караше да мисли за катата, която изпълняваше сутрин - ритуален балет за ръкопашен бой. Ръцете му свободно се поклащаха до тялото. Ножът му беше прибран в канията - ала не за дълго.

На петия ден от тази експедиция неговият двучленен екип откри каквото търсеше точно където бяха пратени да го търсят - на този гол южен атол. Сега трябваше да осъществи изваждането - ако имаше какво да извадят.

Водата беше топла, кристално бистра и видимостта наближаваше шейсет метра. Мерит ясно виждаше Краузе и Рено. Осветени от слънцето и вдигайки сребърни стълбове от въздушни мехурчета, двамата бяха заели позиции до отвора в стръмната коралова стена на двайсет метра под него. Носеха флуоресцентножълти бутилки. Дори водолазните им ножове бяха на яркожълти ивици за по-добра видимост.

Неговите две бутилки не бяха боядисани - гола алуминиева сплав. Компенсаторната му жилетка, баластният му колан, екипировката му, костюмът с титаниеви влакна - всичко беше черно. За някои от задачите му видимостта не беше желателна.