12 те вятъра

За пръв път влезе в контакт с екипа си при назъбения отвор, където провери водолазните компютри на китките им. Тази сутрин Краузе и Рено се бяха гмуркали два пъти, първо за да заредят експлозивите и после за да проверят резултата. Оставаха им поне още четирийсет минути на тази дълбочина, дори повече, ако им спуснеше пълни бутилки, за да не бързат с изплуването и да избягнат декомпресията. Мерит им даде знак с палци нагоре, показваше им да не се тревожат за завръщането си на повърхността - той щеше да се погрижи за тях.

След това се зае да огледа ръбовете на отвора. Взривените късове сивкав мъртъв корал се бяха изтърколили по полегатия бряг на атола и лежаха двайсетина метра по-надълбоко, сред почти незабележимите купчини каменни блокове. Някога те бяха изграждали останалата част от постройката, издигната, когато този атол още е бил остров. Що се отнасяше до това кой и кога я е издигнал, Мерит нямаше мнение. Колкото по-малко въпроси си задаваше, толкова по-проста щеше да е работата му.

След като се увери, че отворът няма да се срути през следващия час, той откопча прожектора с пистолетна ръкохватка от жилетката си и го насочи към очакващия го мрак. Водата се беше успокоила след експлозиите, възвръщайки бистротата си.

Той се вмъкна вътре пръв, като едва местеше плавниците си, за да не раздвижи дебелия пласт тиня, покриващ дъното на прохода. След десет метра грубата покривка от корал и ракообразни изчезна, разкривайки голите стени и сводестия таван на тунела.

Мерит се озърна през рамо. Краузе и Рено тромаво плуваха след него. Подире им се вихреха талази от тиня, които скриваха обратния път към откритото море и слънчевата светлина. Намалената видимост щеше да улесни изпълнението на плана му.

Продължи и видя входа на залата на петдесет метра напред, точно където го поставяше координатната мрежа.

Според неговия работодател тази част от обекта първоначално била защитена дълбоко под центъра на постройката и проходът, в който плуваше в момента, бил затворен с дебела дървена врата, обкована с желязо. Когато океанът погълнал острова - или поради постепенното повишаване на морското равнище, или при катастрофалното изригване на вулкан, довело до образуването на атола, - морските дървоядни организми изяли вратата за няколко десетилетия. След още стотина-двеста години кислородът във водата превърнал железния обков в ръжда.

Мерит даде знак на двамата водолази да изчакат на входа и заплува в „съкровищницата", както я наричаше неговият работодател. Виждаше такава съкровищница вече в трета експедиция - за пръв път преди три години, в сухото корито на Гагар-Хакра в Индия, а после и високо в перуанските Анди, само преди три месеца.

Също като другите, тази зала беше кръгла, с диаметър малко под осем метра и височина на стената над два. Куполът ѝ представляваше идеална полусфера.

По стените и тавана на съкровищницата в Андите все още имаше останки от мазилка, по която се различаваха знаци. Работодателят му се разочарова, че не се е запазила достатъчно, за да могат да направят възстановка на изображенията. Тук, под водата, нито следа от покритието на стената не бе оцеляло от разяждащата дейност на морето.

Оцеляло беше обаче нещо друго познато - каменен диск, поставен върху каменен пиедестал в средата на залата. Подобно на онези в Индия и Перу, структурата приличаше на кръгла маса с диаметър около два и половина метра и височина един, въпреки че поради натрупания на пода седимент пиедесталът изглеждаше по-нисък.

Мерит се интересуваше само от каменния диск.

Наблюдаван от останалите при входа Краузе и Рено, той извади ножа си и предпазливо се зае да проверява повърхностния седиментен пласт върху диска, сякаш търсеше сухопътни мини. След няколко седмици неговият работодател щеше да прати истинска археологическа експедиция, която с помощта на вакуумни маркучи грижливо щеше да разкрие целия обект и другите помещения в него. Той обаче ясно беше дал да се разбере, че единствено Мерит има право да вади артефактите от съкровищницата.

На петия опит ножът опря в предмет. Мерит махна на двамата да му помогнат с прожекторите си, разгреба тинята и разчисти очертанията на предмета. След като го разпозна с опипване, той го остави и продължи да проучва повърхността на каменната маса. Ако беше същата като другите, радиално от центъра ѝ трябваше да има дванайсет легла с различна форма, предназначени за различни предмети. Съкровищниците в предишните две експедиции бяха ограбени в миналото. Само в перуанската бяха намерили един от дванайсетте артефакта. Работодателят му се надяваше при тази отдавна изчезнала зала да е различно.

Върхът на ножа многократно потъваше в седимента и всеки път стигаше само до камък. Когато се увери, че няма други артефакти, Мерит демонстративно заопипва компенсаторната си жилетка, сякаш търсеше нещо. После даде знак на Краузе и имитира снимане - показваше му да донесе фотоапарата от мрежата с екипировка, закачена на кораловия склон навън.

Краузе сигнализира, че е разбрал, и заплува по обратния път.