12 те вятъра

Това беше омразният символ на хората-сенки — кръст, образуван от кръг над ромбично платно. Рисуваха го на платната на корабите си, а в своите храмове и кръгове от каменни блокове го изсичаха от камък. Кръстът на жената обаче беше сребърен и можеше да се претопи и превърне в символ, достоен за жертвоприношение към духовете на Зеленината.

- Дай ми го! Ще го накарам да служи на истинските богове.

- Тези богове не са мои. - Жената долепи гръб към стената.

Вождът се приближи.

- На техните ли служиш?

- Те нямат такива.

Колкото и да беше безстрашен в битка, той тревожно потръпна при това светотатство.

- Тогава никой не може да спаси нито теб, нито тях. — Вождът вдигна меча. Едва тогава чу тихите стъпки по камъка. Завъртя глава към отворената врата в мига, в който копието полетя към него.

Върхът улучи незащитената мишница под вдигнатата му ръка и той изсумтя, изпускайки оръжието си. Леден студ прониза като мълния гърдите му.

Вождът се свлече настрани до облата стена и факелът му посипа пода с искри. Той протегна лявата си ръка и се помъчи да изтръгне копието от плътта си, но заради широкия колан и нагръдника треперещите му пръсти не успяха да хванат нищо.

На светлината на гаснещия факел и маслената лампа вождът едва различаваше изправените до него фигури. Жената и... някакъв младеж. Копиехвъргачът. Един още невъзмъжал юноша беше повалил вожд.

Нещо повече, неговият убиец беше един от тях - тъмна като сянка кожа, каквато нямаше никой от народа на дъба, черни като цепки очи под надвисначи клепачи, хлътнали бузи и сплескан нос.

- Видях ви да си тръгвате - изхриптя вождът. Всеки дъх му струваше адско мъчение. - Всички до един...

- Те си отидоха у дома - отвърна жената. - На Белия остров.

Озадачен, умиращият видя, че тя разделя кръга и платното, за да разкрие тънко сребърно острие.

- Тогава кой е...

- Моят син. - Жената опря сребърния връх в гърлото му. - Хората-сенки нямат богове, защото самите те са такива. И ни дадоха дума, че ще се върнат да ни спасят.

- Моите синове... техните синове... ще отмъстят за мен - изпъшка вождът, когато усети ухапването на острието. После фалшивите звезди се завихриха в мрака и той умря, мислейки за синовете си, за техните синове и за отмъщението.

Ала никой не откри тялото му, нито проумя съкровището.

До деня, в който боговете се завърнаха...

1

- Това тук човешко ли е?

Дейвид Уиър умираше и причината се виждаше на компютъра му, въпреки че не я разбираше. Той инстинктивно премести показалец, за да натисне клавиша, който щеше да изтрие екрана, но спря. Беше късно.