12 те вятъра

- Джак Лайл. - Мъжът извади от вътрешния джоб на сакото си черен кожен портфейл и го разтвори, за да му покаже служебната си карта. - Айрънуд инструктирал ли ви е как да се държите, когато ви арестуват? Или може би са ви подготвили неговите адвокати?

„Военновъздушните сили?" Дейвид неразбиращо наблюдаваше агента, който прибра портфейла в джоба си.

- Не че има значение - продължи Лайл. - Ние не само имаме доказателства, че сте откраднали държавна собственост, но ни е известно и че сте я продали. Както човекът, на когото сте я продали... Можем да докажем, че тоя човек я продава на чуждестранни купувачи. Случайно да сте чували за Закона за икономическия шпионаж?

Дейвид не беше чувал.

Лайл притегли папката към себе си и се отпусна назад, сякаш се готвеше за дълъг разговор.

- Защо снощи зарязахте джипа си?

Каквито и да бяха хората, които го бяха арестували, той не виждаше опасност да казва истината винаги когато може.

- Двигателят угасна.

- Вътре имаше прекъсвач. Дистанционен.

- Купих колата на старо. Трябва да е на предишния собственик.

- Кой стреляше по вас?

- Хора, които искаха да откраднат компютрите ми.

- Не в склада. Преди това. Под надлеза.

С други думи, бяха го следили - военновъздушните сили. Защо?

- Това е нещо ново.

Агентът отново потупа папката.

- Ами Винс Голдън?

- Книжарят ли? Той държи помещение в същия склад.

- Снощи видяхте ли се с него?

- Видях колата му. На паркинга.

- Ами Мордекай Диего Родригес?

Дейвид не знаеше това име.

- Никога не съм чувал за него.

- Защо не повикахте автовоз, когато двигателят ви угасна.

- Нямам такава застраховка и не мога да си го позволя.

- Как напуснахте надлеза?

Дейвид предпазливо впери очи в агента от военновъздушните сили. Щом го бяха следили, знаеха и как е напуснал надлеза.

- Взех такси. От самия надлез.

- Къде е касовата бележка?

Той сви рамене.

- Не поисках касова бележка.

- Къде отидохте?

- Да посрещна Дом на летището.

- А после?

- Исках да му покажа новата си лаборатория.

- Кое беше момичето?

- Не ѝ запомних името. Питайте Дом, тя дойде с него.

- Той твърди, че е получил амнезия след раняването. Не помнел нищо за снощи. Не помнел даже вас. Откога се познавате?

Дейвид заложи на предположението, че Джак Лайл не е в състояние да го обори - поне засега.

- Отдавна. Нещо като семеен приятел.

- Как си обяснявате случилото се снощи?

- Крадци искаха да оберат лабораторията ми и Дом ги изненада.

Агентът почука с показалец по папката.

- Струваше ли си? - попита той. — Трийсет хиляди долара - срещу остатъка от живота ви.

- Да - откровено отговори Дейвид.

- Защо?

- Няма да разберете.

- Имате право. Не разбирам. Когато ви осъдят по Закона за икономическия шпионаж, а непременно ще ви осъдят, ще ви дадат по петнайсет години затвор. На кражба. Това прави четирийсет и пет години, минимум. Без право на предсрочно освобождаване.

Дейвид запази спокойствие.

- Това бяха досиета на личния състав, агент Лайл. При това не целите. Полковник Ковински може да потвърди, че съм изтрил ония части, които можеха да се свържат с конкретен човек. Извлякох само географската информация от сведенията за най-близките роднини, семейната история.

Лайл вдигна кафявата папка, сякаш се канеше да си тръгне.

- Не ме интересува дали се самозалъгваш, малкия. Интересува ме дали лъжеш мен. Ти си откраднал държавна собственост, докато си бил на държавна служба - доверие, което си предал за пари. Предал си родината си. Това ще интересува съдията. Същото се отнася за мен.

Дейвид отчаяно се замисли. Ако не намереше начин да накара този човек да го освободи, щеше да умре в затвора много преди да го изправят пред съда.

И тогава го осени: щом подозираха, че Айрънуд е продал неговата информация на чуждестранен купувач, Лайл сигурно беше подслушвал всичките безконечни телефонни разговори помежду им. Това означаваше, че вече знае плановете на милиардера, следователно...

Току-що беше получил предимството, от което се нуждаеше. Военновъздушните сили искаха нещо от него, въпреки че Лайл не можеше или не желаеше да му каже точно какво. „Важното е, че той ще трябва да размени срещу това нещо моята свобода", помисли си Дейвид.

- Какво трябва да направя, за да изляза оттук? - попита той.

- Мислех, че никога няма да попиташ. - Агентът вдигна кашончето, постави го на масата и извади от него лъскав сребрист предмет с големината на джобно книжле. Беше от онези външни дискове, които можеха да се включат в почти всеки компютър, за да увеличат паметта му.

Той плъзна диска по масата.

- Използвай това, за да разбереш къде и как се обработва твоята информация.

Дейвид не можеше да повярва на късмета си. Той и военновъздушните сили искаха едно и също нещо.

20

На лунната светлина Мерит наблюдаваше двамата мъже на плажа. След този разговор сигурно щеше да се наложи да убие единия. Предпочиташе да убие и двамата.

Наближаваше полунощ и казината на Атлантик Сити сияеха в светлинен калейдоскоп от над километър и половина разстояние. Нощта носеше прохлада след горещия и влажен септемврийски ден. Вятърът развяваше черните му памучни панталони и риза.