12 те вятъра

Цялата тази съответстваща на целите на Семейството лъжа беше скалъпена от братовчедите Макклеъри, които бяха навсякъде и работеха за гладкото предаване на семейните авоари от поколение на поколение.

Всъщност Флориан бе изчезнала без свидетели в морето. Днешното предполагаемо потвърждение на религиозните ѝ възгледи като енориашка и спомоществователка на „Сейнт Пол" нямаше отношение към действителността. Истински бяха само пролетите за нея сълзи.

Като нейна осиновена наследница, Джес се намираше в центъра на събитията. Носеше проста черна ленена рокля, червената ѝ коса беше завързана с черна копринена панделка. Открито демонстрираше сребърния си туарегски кръст, както и близо една трета от присъстващите в катедралата, които седяха на разстояние от другите, не толкова близки приятели на покойната. Всички тези кръстове малко се различаваха помежду си - нямаше два съвсем еднакви.

Когато възпоминанията, химните и безмълвните молитви най-после свършиха, Джес се изправи и тръгна по дългата пътека, за да застане до отворената врата. До нея стоеше преподобната Норийн Енрайт, която я беше кръстила в тази катедрала и се бе върнала от пенсия, за да проведе заупокойната служба на Флориан. Възрастната пасторка видимо се смущаваше от кръста на Джес. Не защото не беше традиционен - традицията рядко представляваше проблем в Епископалната църква, - а поради почтителността, с която се отнасяха към нея другите, носещи подобни кръстове.

Но преподобната не задаваше въпроси. Дори когато тези други един след друг поемаха лявата длан на Джес, свеждаха глави, дори прегъваха коляно, сякаш в знак на вярност. Представителите на Рода Макклейри бяха отдавнашни благодетели на катедралата, а в съчетание с богатство и щедрост странното поведение можеше да се изтълкува като очарователна ексцентричност.

Щом и последният участник в церемонията излезе на привечерното септемврийско слънце, което все още къпеше зеления парк „Бостън Комън" срещу „Сейнт Пол", Джес се обърна към преподобната Енрайт с молба да остане още няколко минути. Пасторката не възрази, само предложи да седне и да се помоли заедно с нея. Джес учтиво отказа и след като съчувствено я потупа по рамото, Енрайт си тръгна. Джес остана сама.

Върна се при олтара. Отдясно имаше огромна цветна снимка на леля ѝ. Усмихната, жизнерадостна.

Младата жена седна на една от пейките от тази страна до клонка сребристозелен евкалипт, овързан с благоуханна мащерка и увенчан с жълъди - древни символи на закрилата, на спокойния сън, заслужен с храброст, и на безсмъртието. Единайсет такива клонки украсяваха краищата на други пейки. Дванайсет възпоминания от дванайсет пазители.

Никой друг освен Джес обаче не беше дошъл да се сбогува лично, защото, също както не можеха да се женят помежду си, за да гарантират самостоятелността на Родовете, никой пазител нямаше право да присъства на погребалната церемония на друг. Поредният начин за осигуряване на безопасност.

Тя сведе глава като в молитва и се отдаде на мъката си по жената, станала ѝ втора майка, дала ѝ толкова много и все пак скрила още повече.

Ала дори и в този момент обучението ѝ не позволяваше да притъпи бдителността си. Джес чу да приближават предпазливи стъпки и това не беше преподобната Енрайт. Тя инстинктивно вдигна ръце към кръста си.

- Джеси... het is ik.

Тихите, произнесени на холандски думи, я преизпълниха с радост. „Аз съм." Тя се обърна.

- Вилем?

Невероятно, той стоеше пред нея. Вилем от Рода Тасман. Пазителят на Макао. Партньорът на Флориан, нейният любим, единствената | истинска любов. По всички традиции на Семейството Вилем нямаше право да е там - и все пак беше.

Черната кожа на бръснатия му скалп лъщеше на топлата светлина в храма. Той протегна ръце към нея и прегръдката му стана още по-здрава след първите ѝ думи.

- Не мога да повярвам, че я няма.

После Джес се отдръпна и го погледна въпросително. Също като нея, Вилем носеше траур. Стегнат костюм, риза без яка. Под сакото му обаче беше усетила издутината на пистолет.

- Дошъл си да ме върнеш в Цюрих, нали?

- Защо да те връщам там?

- Пратила те е Сю-Лин.

Той заговорнически вдигна показалец към устните си.

- Шт, другите си мислят, че още съм в Исландия на разкопките на Снайфелсийокутл.

- Тогава защо си тук?

Вилем погледна към снимката на Флориан до олтара. Беше направена на яхта през пролетта. Морето синееше зад нея. Огрените от слънцето кичури на късата ѝ, развявана от вятъра коса, образуваха ореол около главата ѝ. Откритото ѝ лице сияеше.

Джес разбра. И научи нещо ново: понякога дори пазителите нарушаваха принципите. Както беше постъпила тя с Дейвид Уиър.

- Защо Сю-Лин ще ме праща да те върна в Цюрих?

- Първата ми задача като пазителка. И аз я оплесках.

- Е, нищо де. Хайде в Кантората за няколко години образователно заточение. - Вилем стисна за миг дланта ѝ. - Разкажи ми за тази „оплескана" задача.

- Казва се Дейвид. Дейвид Уиър.

- И той е?...

- Изследовател. Работи за Холдън Айрънуд. Сю-Лин се интересува дали има нещо общо със случилото се с Флориан. Вилем, тя ми каза, че всички знаете за това.