12 те вятъра

- Остани тук и не откъсвай очи от оная врата. - Уиър вече не беше в тоалетната, защото там имаше друг изход - заключена врата с надпис „Поддръжка", която водеше към сервизните коридори на хотела под и над публичните му зони.

- Къде отиваш?

Мерит вече излизаше. Нямаше представа как се е досетил Уиър, но знаеше къде е отишъл.

На последното място в света, което някога щеше да види.

Раят беше също толкова голям, колкото и помещението под него.

С една разлика. Тук, горе, единственият под се състоеше от балкон с метален парапет, опасващ вътрешната страна на стените и свързан със система от коридори. Под тях и над гофрираните плоскости от прозрачна пластмаса, които бяха таванът на долното помещение, висеше мрежа от дебели кабели, захранващи шестнайсет камери, насочени право надолу.

Макар и прозрачни отгоре, отдолу плоскостите бяха огледални и скриваха камерите, въртящи се от маса на маса, от крупие на крупие, от играч на играч - тяхното Божие око търсеше признаци за мошеничество. Затова и на жаргона на казината такова място се наричаше „рай".

Този рай се оказа леснодостъпен. Дейвид се спусна по едно стълбище от сервизния коридор и стигна до скритото ниво между първия етаж на казиното и конферентния център. Друг коридор с голи стени го доведе дотук. Защитена само с електронен четец, вратата се отключи в мига, в който пъхна в него препрограмираната си карта.

Той продължи малко по-нататък по балкона и се приближи до контролния пулт на централизираната система за наблюдение: четири монитора с тактилни ключове, въртяща се шайба за камерите и джойстик. Обаче индикаторните лампички не светеха. Насочените надолу камери не бяха включени.

Дейвид прокара показалец по пулта. На един от ключовете пишеше „Тест". Идеално. Опция за ръчно включване. Той го натисна.

После завъртя шайбата, за да избере камера. Номер 14. С помощта на джойстика и наблюдавайки един от четирите монитора, успя да я премести до...

Видя хард диска на агент Лайл на една от компютърните маси в помещението под балкона.

После забеляза Айрънуд и жена с раста прическа, украсена с мъниста. Двамата наблюдаваха мигащи образи на огромен компютърен екран. Сателитни снимки на някакво крайбрежие.

Тъй като нямаше звук, Дейвид можеше само да гледа, но не и да слуша. Внезапно цветовете на огромния дисплей се промениха, после още веднъж.

След малко Айрънуд си тръгна, ала Дейвид остана да наблюдава случващото се на екрана, в което разпознаваше стартирана търсеща програма, сравняваща менящите се изображения със странна триизмерна форма.

Алгоритъмът действаше с поразителна бързина. Образът се променяше на всеки две минути - явно за това време системата обработваше всеки квадрат.

Дейвид последователно фокусира камера 14 върху всяка работна маса в помещението и установи, че техните по-малки екрани, всеки със собствен оператор, показват части от цялата картина на големия дисплей.

Минутите се проточиха в час и той използва възможността да проучи в по-големи подробности Червения салон. От работните маси излизаха дебели снопове кабели, които водеха към очевидно допълнително построена вътрешна стена, разделяща помещението на две. Пространството зад нея обаче оставаше извън обсега на камерите.

Два часа след началото на търсенето Дейвид отново следеше картината от камера 14 и забеляза, че седем от осемте оператори в салона се готвят да си тръгват. Осмият, по оръфани дънки и фланелена риза, продължаваше да работи.

Трийсет минути по-късно мъжът още беше там. Седеше отпуснато на стол до голяма маса, едното му коляно играеше нагоре-надолу и той безкрайно подреждаше сложни фрактални фигури от зелени бонбонки „М & М".

Дейвид насочи камера 7 към бонбонения лабиринт и известно време проследи развитието му. След малко мъжът подскочи на стола си и бонбонките се пръснаха по масата и пода. В същия миг отдолу се разнесе тихо електронно изпиукване.

Уиър задейства камера 14 и завъртя джойстика, за да я фокусира върху сребристия триизмерен модел, който сега примигваше на големия екран.

Мъжът долу възбудено затьршува в джобовете на дънките си и накрая откри джиесема си във фланелената риза. Набра някакъв номер и зачака... Не се случи нищо.

Дейвид знаеше какъв е проблемът. Телефонът не работеше в помещение, спиращо електромагнитните вълни.

Минаха още няколко секунди, докато мъжът очевидно се сети за същото. Втурна се към единствения изход, навярно за да се обади отвън.

Каквото и да търсеха, алгоритъмът явно го беше открил.

Дейвид видя своя шанс и се възползва от него.

26

В мига, в който вратата долу се затвори, Дейвид нарами раницата си и се затича по най-близкия метален коридор, после се наведе и повдигна една от пластмасовите плоскости. Прескочи парапета, хвана се за него и увисна през отвора.

На около два метра под маратонките си видя осеяната с бонбонки маса.

Скочи, претърколи се настрани и падна от масата, сблъсквайки се с три канцеларски стола на колела, преди да се стовари на пода невредим. Моментално скочи на крака и се хвърли към пулта, на който лежеше хард дискът от военновъздушните сили.