12 те вятъра

Големият дисплей продължаваше да показва същото изображение.

Центрирана на фон от случайни цветови комбинации, триизмерната фигура неподвижно се появяваше и изчезваше. В долния край на екрана течеше лента с цифрови кодове. Дейвид не познаваше програмата, което означаваше, че няма време да се ориентира как да запише файл.

Затова пък познаваше разположението на елементите от екрана - достатъчно, за да познае и операционната система на мрежата. Натисна клавишите Ctrl + alt + print screen.

Веднага се отвори прозорец, който го питаше къде да прати командата за разпечатване. Предлагаше му списък от няколко принтера, плюс пет външни диска, в които можеше да запише изображението за по-късно принтиране.

Дейвид избра хард диска на Джак Лайл и се отвори по-малък прозорец, показващ изпълнението на командата. Записът напредваше удивително бавно: три минути за прехвърлянето на информацията от големия дисплей на неговия диск. Близо триметровият екран не показваше просто изображение. Файлът очевидно съдържаше огромно количество други данни.

Той затрополи с пръсти по пулта, обмисляйки следващия си ход. Тази комбинация от софтуер и хардуер беше открила обекта на търсенето си за няколко часа. Дори да изтриеше резултатите, лесно можеха да ги възстановят. Трябваше да направи нещо друго, за да се погрижи Джес Макклейри да получи информация, с каквато Айрънуд не разполага.

Накрая реши да изтрие самата база данни. Заобиколи искането за администраторска парола, въведе командата и натисна ентър.

Оказа се по-просто, отколкото се надяваше. Явно не бяха сметнали, че са необходими каквито и да е мерки за сигурност, за да защитят отделните терминали, най-вероятно защото компютрите нямаха физическа връзка с друга мрежа и интернет и се намираха в помещение, непроницаемо за радиоизлъчване.

На екрана се отвори прозорец, показващ изпълнението на командата: системата щеше да има нужда от четири часа, за да изтрие цялата база данни.

Дейвид знаеше, че едва ли ще оставят процеса да приключи, но дори един час щеше да свърши работа. Докато възстановят данните си, хората на Айрънуд нямаше да могат да възпроизведат резултатите от търсенето.

Изтича при масата с хард диска на Джак Лайл и провери докъде е стигнало записването. Оставаха трийсет секунди.

После чу тежки стъпки и една врата рязко се отвори. В рая.

Мерит застана на прага на помещението над Червения салон, стиснал с две ръце пистолета си. Следеше за движение, докато очите му се приспособяваха към слабото изкуствено осветление. Тук нямаше никого.

После забеляза пулта за управление на камерите. И четирите екрана светеха.

Излезе на металния балкон и за пръв път погледна надолу към Червения салон. Видя само редица игрални пултове, компютърни терминали и оборудване. Нито следа от Уиър.

И тогава забеляза липсващата пластмасова плоскост от тавана.

Уиър сигурно още беше долу, тъй като единственият път навън минаваше покрай трима бивши морски пехотинци със заповед да стрелят на месо.

Мерит изтича към коридора и се спусна на масата през липсващата плоскост. След миг вече беше на крака и с насочен напред пистолет.

Нещо изтрополи по металния коридор над главата му.

- Нямаш право да влизаш тук! - извика отгоре Айрънуд-младши и мъчително изсумтяване оповести тежкото му падане до Мерит.

- Уиър се е хванал в капан! - Шефът на сигурността обходи с поглед помещението в търсене на нещо достатъчно голямо, за да скрие човек.

В салона нямаше никого.

Той посочи цилиндричната врата.

- Накъде води?

- Към компютърната зала. Даже аз нямам право да ходя там.

Мерит натисна въртящата се врата, вмъкна се в цилиндъра и го завъртя, докато...

Все едно влизаше в хладилна камера. Видя дъха си на слабата светлина. Точно в средата на помещението имаше осем метални стелажа, високи един и половина и широки два и половина метра. Върху тях бяха наредени устройства, подобни на стереоуредби или дивиди плеъри. Всички бяха черни отпред, осеяни със съзвездия от мигащи светлинки. Отделните им елементи бяха поставени върху скоби, задържащи ги на сантиметри едни от други - отдолу, отгоре и отстрани. Стелажите бяха обърнати с гръб един към друг и помежду им се виеха стотици разноцветни кабели.

Стиснал оръжието си в готовност, Мерит огледа инсталацията, търсейки какъвто и да е признак, че някъде тук се крие беглец. Накрая стигна до най-близката до стелажите стена. Точно над камара дървени сандъци от тавана висеше голяма тръба. Виждаше се, насочва студен въздух към лавиците и по-рано е излизала от изходния отвор на голям климатичен шлюз в стената. Сега висеше свободно.

Той продължи нататък. Колкото и необикновена да беше, тази инсталация все пак се намираше в казиното, където всички големи въздухопроводи бяха разделени отвътре на по-малки части, за да не може никой да се придвижи по тях.

Но Мерит не откри друго възможно скривалище.

Цилиндричната врата отново се завъртя и през нея се провря Айрънуд-младши.

- Старецът ще побеснее, ако научи, че си идвал тук.