12 те вятъра

Мерит знаеше, че не се заблуждава. Знаеше, че Уиър е бил на горния етаж и няма как да е заобиколил охранителите пред единствения изход. Трябваше да е влязъл в това помещение.

- Трябва да има друг изход.

- Оттам ли? - посочи висящата тръба Младши.

Наемникът поклати глава, отвратен от факта, че синът на шефа му не е запознат със собствения им семеен бизнес.

- Задължително правило при строежа на казина. Въздухопроводът е разделен на части.

- Тоя го монтираха допълнително заради тези компютърни джаджи. Разделянето му щеше да струва още пари, загряваш ли?

Мерит изруга. Проклетото скъперничество на Айрънуд. Грабна един от сандъците и го постави върху друг под климатичния шлюз.

- Къде излиза въздухопроводът?

- Сигурно на покрива. Над конферентния център между кулите.

- Качи се там. Вземи и хора от охраната. Но ако чуеш изстрели от въздухопровода, кажи им да се махнат, разбра ли?

Щом остана сам, Мерит се покатери върху горния сандък и подскочи, за да се хване за ръба на отвора. Набра се и се вмъкна вътре.

Уиър никога нямаше да стигне до покрива жив.

Дейвид все още се намираше в ледената компютърна стая: в разположения на равнището на пода входен отвор на въздухопровода. Пръстите му бяха изтръпнали от стискането на капака.

Когато Мерит влезе, той тъкмо се вмъкваше вътре. Нямаше време да закрепи капака, който го скриваше. Ако шефът на сигурността си беше направил труда да се наведе и надникне вътре, щеше да види и без фенерче жертвата си и това щеше да е краят.

Буквално. Дейвид бе забелязал пистолета.

Уверението на Айрънуд, че онзи няма да му се бърка, с нищо не можеше да му помогне. Мерит не изпълняваше нарежданията на милиардера и в момента Дейвид нямаше време да се чуди защо. Шефът на сигурността щеше да стигне до покрива след броени минути и после щеше да се върне тук.

Той внимателно закрепи капака, обърна се и запълзя навътре по въздухопровода. След няколко метра спря. затвори очи и напрегнато се заслуша. Разположи шумовете от казиното върху мислената си карта на целия комплекс. Собствената му позиция беше точка в триизмерния модел.

Накрая чу звуци, които можеха да го изведат навън: далечното, но типично боботене на камион, воя на скоростната му кутия, алармения му сигнал за движение на заден ход. Ако се насочеше към този звуков профил...

След пет минути Дейвид се измъкна от тръбата и се озова в горещия и влажен товарен отсек на казиното. Появата му остана незабелязана сред безличната какофония от камиони и мотокари. След като измъкна една от бейзболните шапки от раницата си, той се присъедини към неколцина изкарали смяната си служители и излезе заедно с тях.

Но когато стигна до паркинга, си плю на петите.

27

По-малко от шейсет секунди след като Уиър напусна казиното, Джак Лайл получи обаждане от агента в един от трите вана, паркирани около „Атлантик Сити Инкаунтърс": Малкият бягаше.

Лайл нареди само да го проследят, без да се намесват. Докато разпитваше Уиър в полицейското управление на Атлантик Сити, група специалисти от БСР бяха поставили нова симкарта в телефона му. Джиесемът пак можеше да набира и приема разговори, но джипиес функцията му не можеше да се изключва. За по-голяма сигурност бяха подменили и проследяващите устройства в айпода и дигиталния диктофон на Уиър.

Докато тези три устройства функционираха и самият обект оставаше под визуално наблюдение, Лайл щеше да му даде известна свобода. Малкият можеше да отива на кино или да са му възложили някаква задача. Още нямаше нищо за проследяване - досега РЧИД идентификаторът не се беше задействал.

Трийсет минути по-късно спокойствието на Лайл се изпари, защото му докладваха, че обектът пътува с такси по шосето за летището.

Когато Роз спря черния додж на отбивката пред неговия хотел „Бест Уестърн", агентите на Лайл вече бяха получили пътническите списъци за всички излитащи през следващите няколко часа самолети. Името на Уиър не фигурираше в тях. Роз и Лайл бяха преполовили пътя до аерогарата, когато проследяващият екип установи причината.

Обектът се връщаше към града зад волана на златист кадилак ДТС, взет под наем от летището.

Лайл наблюдаваше навигационния екран на доджа, на който се виждаше напредването на кадилака. Имаше няколко нови въпроса. Защо ще ходи на летището, за да наеме кола, когато казиното можеше да му осигури такава? И по-важно, кой плащаше за нея? По кредитните карти на Уиър от седмици нямаше никакво движение.

Кадилакът направи неочакван завой. Доста преди да стигне до града, колата излезе от шосето по Гардън Стейт Паркуей. Уиър напускаше щата.

- Приемаме ли, че изпълнява поръчка? - попита Роз, която започна да се престроява, за да вземе същия изход като обекта им. Заради маранята небето на Ню Джърси изглеждаше почти сиво през деня, но с наближаването на залеза ставаше тъмносиньо и вечерта носеше дългоочакваното спадане на температурата. Нямаше много трафик и тя можеше да следва Уиър на безопасно разстояние.

- Че пренася следващия транш данни при ГСРСА ли? Прекалено лесно е.

- Струва ми се логично.

- Само че той не включи идентификатора на хард диска.