12 те вятъра

Беше доказан факт, че махалото с конкретна дължина винаги завършва движенията си с постоянен период. Затова и предизвикателството пред Атлан се състоеше в това да измери точно парче фино въже и от него да направи махало, което да изпълни триста шейсет и шест пълни движения за времето, необходимо на една звезда да се придвижи между насочващите колове - една триста шейсет и шеста част от деня. В бъдещето щяха да установят, че това време се равнява на три минути петдесет и шест секунди.

За подготовка за това последно изпитание, след което щяха да я повишат от помощник в майстор-зидар, ѝ бяха дали десет нощи. Тази нощ Атлан демонстрира на своя майстор и научените от обсерваторията как е усвоила занаята си.

Тя опъна въжето си върху тезгяха и с помощта на остри железни шила отбеляза дължината му върху полирана пръчка от закалено с огън дърво. После отряза с костно трионче парче от пръчката с точната дължина на махалото.

Атлан предаде пръчката на Нацри и сбръчканият учен я отнесе до кръгъл каменен олтар. В плитък жлеб, издълбан в камъка, лежеше желязна пръчка. Един помощник-строител внимателно я извади и почисти жлеба от прах с метличка от пера.

Лампите светеха и пръскаха капки масло по краищата на олтара, докато другите учени се събираха наоколо.

Нацри предпазливо постави дървената пръчка в жлеба.

Пасваше точно.

Атлан беше показала, че може да пътува навсякъде по света и с няколко прости инструмента да прави точни мерки, които й позволяваха да строи обсерватории, библиотеки и колонии въз основа на единни планове и доказани факти.

Видели резултата, другите учени се върнаха към заниманията си.

Нацри отправи на ученичката си най-голямата възможна похвала.

- Добра работа.

Тя преклони глава. Чиракуването ѝ беше приключило.

- Майсторе.

С трепереща ръка старецът ѝ даде знак да го погледне.

- Не. Сега сме равни, майсторке.

Чула обръщението, Атлан ахна. Знаеше какво ще се случи, ала нямаше представа какво ще означава това.

На другата сутрин Атлан се срещна с Нацри и още трима майстор-зидари пред главната зала на обсерваторията, отдалечена от другите ниски каменни сгради на учените. Покритите ѝ с мазилка стени искряха на яркото лятно слънце - смесени с жълтата боя песъчинки слюда отразяваха светлината не за красота, а за да се виждат от далечни кораби, приближаващи се денем. Вятърът обещаваше освежителен дъжд. Но сега небето беше ослепително синьо, облаците - малки, високи и чисто бели.