16:50 от Падингтън

— Мисля, че няма да имате нищо против да поиграя малко голф в парка? — попита Люси.

— О, не, разбира се. Обичате ли голфа?

— Не съм много добра, но искам да си поддържам формата.

— По-приятно упражнение, отколкото просто да отидеш на разходка.

— Човек няма къде да се разходи, освен тук — изръмжа мистър Кракънторп. — Нищо друго, освен тротоари и жалки, малки, отрупани като кутии къщи. Бих искал да съм господар на земята си и да построя още такива. Но няма да стане, докато не умра. А аз няма да умра, за да направя услуга на някого. Обещавам ти! Няма на никого да направя услуга.

Ема Кракънторп каза кротко:

— Недей, татко!

— Знам какво си мислят и какво чакат. Всички те. Седрик и тази хитра лисица Харолд със самодоволното си лице. Що се отнася до Алфред, чудя се дали не му е хрумвало да ме пречука. Не съм сигурен дали не се опита да го стори на Коледа. Имах доста странно усещане. Куимпър се притесни. Зададе ми куп дискретни въпроси.

— От време на време всеки получава храносмилателни смущения, татко.

— Добре, добре, кажи направо, че ям прекалено много! Нали това имаш предвид? И защо ям толкова много? Защото има твърде много храна на масата, прекалено много. Разточително и екстравагантно. А този факт ми напомни за теб, млада госпожице. Изпрати пет картофа за обед — и то доста големи. По два картофа на човек са достатъчни. Така че в бъдеще не изпращай повече от четири. Единият, който остана днес, е прахосан.

— Не е прахосан, мистър Кракънторп. Смятах довечера да го сложа в испанския омлет.

— Аха! — докато излизаше от стаята с табличката за кафе, Люси го чу да казва: — Хитра млада жена, която винаги има готов отговор. Но пък готви добре и е хубавичко момиче.

Люси Айлсбароу извади лек железен стик за голф от комплекта, който предвидливо беше взела със себе си, и се запъти към парка, като прескочи оградата.

Започна да изпълнява серия от удари. След около пет минути една топка тупна върху железопътния насип. Люси се изкачи по него и започна да я търси. Хвърли поглед назад към къщата. Беше доста надалеч и никой не проявяваше интерес към нея. Продължи да търси топката. От време на време изпълняваше удари от насипа надолу към тревата. Този следобед тя претърси около една трета от насипа. Нищо. Отправи се, играейки си с топката, към къщата.

На другия ден попадна на следа. Трънлив храст, израснал на около половината път нагоре по насипа, бе пречупен. Наоколо бяха пръснати клонки. Люси го разгледа. На един от тръните се беше закачило парче кожа. На цвят беше почти като храста — светлокафеникаво. Люси го погледна за момент, после извади ножица и го сряза внимателно наполовина. Отрязаната част постави в плик, който носеше в джоба си. После се спусна по стръмния склон, като продължаваше да търси. Разглеждаше внимателно острата трева. Стори й се, че забеляза следа, оставена от преминал оттук човек. Следата обаче беше съвсем бледа — далеч по-неясна, отколкото собствените й дири. Сигурно беше отпреди доста време — прекалено неясна, за да е сигурна, че не си въобразява.

Започна внимателно да претърсва тревата в подножието на насипа, точно под пречупения храст. След малко усилията й бяха възнаградени. Намери пудриера — малка евтина емайлирана вещ. Уви я в кърпичка и я пусна в джоба си. Продължи да търси, но не откри нищо повече. Следващия следобед се качи на колата си и замина да види болната си леля. Ема Кракънторп й каза любезно:

— Не бързайте да се връщате. Няма да имаме нужда от вас преди вечеря.

— Благодаря, но ще бъда тук най-късно в шест часа.

Номер 4 на Мадисън Роуд беше малка сива къща на малка сива улица. Имаше много чисти завеси от нотингамска дантела, блестящ бял праг и добре излъскана месингова дръжка. Вратата отвори едра неприветлива жена, облечена в черно, с голямо валмо стоманеносива коса.

Огледа Люси, преценявайки я подозрително, докато я въвеждаше при госпожица Марпъл.

Госпожица Марпъл се намираше в задната всекидневна, която гледаше към малка спретната квадратна градинка. Стаята беше изключително чиста, с много рогозки, покривчици и порцеланови фигурки, доста голяма гарнитура в стил от времето на крал Джеймс I и две саксии с папрат. Госпожица Марпъл седеше в голям фотьойл до камината и сръчно плетеше на една кука.

Люси влезе и затвори вратата. Седна на стола срещу по-възрастната жена.

— Е, изглежда сте права! — възкликна тя, показа находките си и разказа подробно как ги е намерила.

По бузите на госпожица Марпъл се появи бледа розовина от постигнатото.

— Вероятно човек не трябва да се чувства така — заяви тя, — но е доста ласкателно да си създадеш теория и да получиш доказателство, че е вярна.

Тя опипваше малкото парче кожа.

— Елспет каза, че жената е била облечена в светло кожено палто. Предполагам, че пудриерата е била в джоба й и е паднала, когато тялото се е свличало надолу по склона. Не изглежда нищо особено, разбира се, но може и да помогне. Не сте взели цялото парче кожа, нали?

— Не, оставих половината на пречупения храст.

Госпожица Марпъл кимна одобрително.