16:50 от Падингтън

— Съвсем правилно. Много сте интелигентна, мила. Полицията ще иска да провери всичко.

— Възнамерявате ли да идете в полицията с тези неща?

— Е, все още не… — размисляше госпожица Марпъл. — Смятам, че ще бъде по-добре да намерим първо тялото. А вие?

— Да, но това не е ли доста трудна задача? Имам предвид, в случай че преценката ви е правилна. Убиецът хвърля тялото от влака, после вероятно слиза в Бракхамптън и по някое време — навярно още същата вечер — идва и го премества. Но какво се е случило после? Може да го е отнесъл някъде.

— Не някъде — заяви госпожица Марпъл. — Смятам, че не проследявате нещата до логичния им край, скъпа госпожица Айлсбароу.

— Наричайте ме Люси. А защо не някъде?

— Защото ако беше така, той много по-лесно би убил момичето в някое уединено място и би преместил тялото оттам. Не сте оценили…

Люси я прекъсна:

— Искате да кажете… Имате предвид, че престъплението е било предумишлено?

— Не мислех така в началото. Не би било нормално човек да си го помисли. Изглеждаше като кавга, при която мъжът изгубва контрол и удушава момичето, после е изправен пред проблем, чието решение трябва да намери за няколко минути. Но наистина съвпадението е прекалено голямо — той убива момичето в изблик на страст, после поглежда през прозореца и забелязва, че влакът прави голям завой точно на място, където би могъл да бутне тялото навън и да бъде сигурен, че ще го намери и ще го премести! Ако просто го е хвърлил оттам случайно, не би могъл да направи нищо повече и тялото отдавна щеше да е открито.

Тя замълча, а Люси я гледаше втренчено.

— Знаете ли — продължи госпожица Марпъл замислено, — наистина според мен престъплението е било планирано умно и обмислено много внимателно. В един влак има нещо толкова анонимно. Ако я беше убил там, където живее или е отседнала, някой би могъл до го забележи, когато идва или си отива. Или ако я беше откарал в полето, някой би могъл да забележи колата, номера и модела й. Влакът обаче е пълен е непознати, които се качват и слизат. Във вагон без отделни купета, сам с нея, би било съвсем лесно, особено след като човек схване, че убиецът е бил наясно какво точно ще направи впоследствие. Той е знаел, сигурно е знаел всичко за Ръдърфорд Хол — най-вече за географското му разположение. Имам предвид странната му изолация — остров, заобиколен от железопътни линии.

— Точно така — подчерта Люси. — Това е анахронизъм от миналото. Оживеният градски живот тече наоколо, без да го докосва. Сутрин търговците правят доставките и толкова.

— Следователно приемаме, както казвате, че убиецът е пристигнал в Ръдърфорд Хол през нощта. Вече е било тъмно, когато тялото е паднало, и не е съществувала вероятност някой да го открие до сутринта.

— Да, наистина.

— Как би могъл да дойде убиецът? С кола? Откъде?

Люси разсъждаваше:

— Покрай стената на фабриката има уличка. Той вероятно би дошъл по нея и би отбил под железопътния надлез по алеята. После би могъл да прескочи оградата, да тръгне покрай насипа, да намери тялото и да го пренесе в колата.

— И после — продължи госпожица Марпъл — да го отнесе до някое място, което предварително е избрал. Всичко вече е било измислено. И както казах, не смятам, че би го преместил от Ръдърфорд Хол, или ако е така, не много далеч. Най-вероятно би го погребал някъде — погледна въпросително към Люси.

— Предполагам, че е така — заяви Люси замислено. — Но едва ли е толкова лесно, колкото звучи.

Госпожица Марпъл се съгласи.

— Той не би го заровил в парка. Твърде много усилия, а и може да бъде забелязан. Навярно някъде, където почвата вече е била прекопавана?

— Вероятно в зеленчуковата градина, но тя е много близо до къщичката на градинаря. Той е стар и глух, но все пак е рисковано.

— Има ли куче?

— Не.

— Тогава може би в някаква барака или пристройка?

— Би било по-просто и по-бързо. Има много неизползвани стари сгради, порутени свинарници, обори и работилници, в които никой не ходи. Би могъл да го пъхне и в рододендроните или някъде в храстите.

Госпожица Марпъл кимна.

— Да, мисля че това е много по-вероятно.

На вратата се почука и строгата Флорънс влезе с поднос.

— Радвам се, че имате гост — каза тя на госпожица Марпъл. — Приготвих от моите кифли, които харесвахте.

— Флорънс винаги е правила най-вкусните сладки за чай — похвали я госпожица Марпъл.

Доволна, Флорънс сбръчка лицето си в съвсем неочаквана усмивка и излезе от стаята.

— Мисля, мила, да не говорим за убийства по време на чая. Такава неприятна тема! — заключи госпожица Марпъл.

След чая Люси стана.

— Ще си тръгвам. Както вече ви казах, в Ръдърфорд Хол не живее никой, който може да е търсеният от нас човек. Има само един старец, жена на средна възраст и глух градинар, попрехвърлил годинките.

— Не съм казала, че той настина живее там — отбеляза госпожица Марпъл. — Имам предвид, че е някой, който познава Ръдърфорд Хол много добре. Но можем да се върнем на този въпрос, след като откриете трупа.

— Вие, изглежда, сте напълно уверена, че ще го намеря — каза Люси. — Аз обаче не съм толкова оптимистично настроена.