16:50 от Падингтън

— Нищо не сме разхитили, сър — заяви Стодарт-Уест, поглеждайки надолу към чинията си, която беше явно свидетелство за изявлението му.

— Вие, момчета, ядете два пъти повече от мен.

— Ние растем — поясни Алегзандър. — Необходимо ни е голямо количество белтъчини.

Старият човек изсумтя.

Когато двете момчета ставаха от масата, Люси чу как Алегзандър каза извинително на приятеля си:

— Не трябва да обръщаш внимание на дядо ми. Той е на диета или нещо такова и това го прави доста особен. И е ужасно стиснат. Сигурно е някакъв комплекс.

Стодарт-Уест заяви с разбиране:

— Имах една леля, която постоянно си мислеше, че ще фалира. А в действителност имаше много пари. Патологично състояние, каза лекарят. Носиш ли футболна топка, Алекс?

След като прибра масата и изми съдовете, Люси излезе. Отдалече чуваше как момчетата викат по поляната. Самата тя се отправи в противоположна посока, по предната алея, и оттам тръгна към насадените нагъсто рододендронови храсти. Започна да търси внимателно, като разтваряше листата и надничаше между тях. Минаваше последователно от храст към храст, като разравяше със стика за голф, когато любезният глас на Алегзандър Истли я сепна.

— Търсите ли нещо, госпожица Айлсбароу?

— Една топка за голф — отвърна веднага Люси. — Всъщност няколко. Следобед тренирам голф и съм загубила много топки. Мислех си, че днес наистина ще намеря някои от тях.

— Ние ще ви помогнем — каза Алегзандър учтиво.

— Много мило от ваша страна. Мислех, че играете футбол.

— Човек не може дълго да играе футбол — обясни Стодарт-Уест. — Става му много горещо. Вие често ли играете голф?

— Доста ми харесва, но нямам много време.

— Така и предполагах. Заета сте с готвенето тук, нали?

— Да.

— Вие ли приготвихте днешния обед?

— Да, хареса ли ви?

— Беше чудесен — отвърна Алегзандър. — В училище ядем отвратително месо, много препечено. Обичам говеждото да е розово и сочно отвътре. Сиропираният пай също беше екстра.

— Трябва да ми кажете какви неща най-много обичате.

— Може ли някой ден да направите ябълков сладкиш с глазура? Той ми е любимият.

— Разбира се.

Алегзандър въздъхна щастливо.

— Под стълбището има номера за голф — каза той.

— Може да ги наредим на ливадата и да поиграем. Какво ще кажеш, Стодърс?

— Добреее — отвърна Стодарт-Уест.

— Всъщност той не е истински австралиец — обясни Алегзандър учтиво. — Но се опитва да говори по този начин, защото се надява догодина родителите му да го вземат да гледа квалификационните срещи.

Насърчени от Люси, те тръгнаха да търсят номерата. Когато се върна в къщата, тя ги свари да ги носят към ливадата, спорейки за разположението им.

— Няма да ги подреждаме в кръг — каза Стодарт-Уест. — Това е детска работа. Искаме да стане като истинско игрище за голф. С по-дълги и по-къси разстояния между дупката и мястото, откъдето започва ударът. Жалко, че цифрите са толкова ръждясали. Едва се виждат.

— Имат нужда да се намажат малко с бяла боя — заяви Люси. — Утре може да купите и да ги боядисате.

— Добра идея — лицето на Алегзандър светна. — Мисля, че има няколко забравени кутии с боя в големия хамбар, оставени от бояджиите миналата ваканция. Да проверим ли?

— Какво представлява големият хамбар? — поинтересува се Люси.

Алегзандър посочи дългата каменна сграда малко встрани от къщата, близо до задната алея.

— Доста е стар — каза той. — Дядо твърди, че може би е от времето на кралица Елизабет Първа, но всъщност само се перчи. Бил е част от фермата, която първоначално е била на това място. Прадядо ми е съборил селската къща и е построил тази ужасна сграда.

После добави:

— Голяма част от колекцията на дядо е вътре. Неща, които на млади години е пращал от чужбина. Повечето са доста ужасни. Големият хамбар се използва понякога и за игра на вист и други мероприятия на женската благотворителна организация, например разпродажби. Елате да видите!

Люси ги придружи с охота.

Хамбарът имаше голяма врата, в която бяха забити декоративни пирони.

Алегзандър вдигна ръка и откачи ключа от пирона точно под бръшляна в дясната горна част на вратата. Превъртя го в ключалката, отвори вратата и тримата влязоха вътре.

Още от пръв поглед Люси доби чувството, че се намира в много грозен музей. Мраморните глави на двама римски императори се бяха втренчили в нея е изпъкналите си очи, имаше огромен саркофаг в декадентски гръко-римски стил, превзето усмихваща се Венера стоеше на пиедестал, придържайки надиплената си дреха. Освен тези произведения на изкуството имаше и две-три дървени маси, няколко струпани накуп стола, както и разни дреболии — ръждясала ръчна сенокосачка, две кофи, няколко проядени от молци седалки на коли и боядисана в зелено желязна градинска пейка без един крак.

— Мисля, че видях боята ей там — каза Алегзандър неопределено. Отправи се към ъгъла, като дръпна прокъсаната завеса, която го отделяше от останалата част на помещението.

Откриха няколко кутии с боя и четки — изсъхнали и твърди.

— Ще ви е нужен терпентин — отбеляза Люси.