16:50 от Падингтън

Доктор Куимпър го хвана под ръка.

— Ще ви мине — каза той. — Предписвам малък стимулант. Бренди.

Двамата тръгнаха обратно към къщата.

— Сър, моля ви, сър!

Инспектор Бейкън се обърна. Пристигнаха двете момчета на велосипеди, останали без дъх. На лицата им бе изписана силна молба.

— Моля ви, сър, може ли да видим тялото?

— Не — отвърна инспектор Бейкън.

— О, моля ви, сър. Не се знае. Може би я познаваме. Молим ви, сър, бъдете човек. Не е честно. Станало е убийство, и то в собствения ни хамбар — шанс, който може никога отново да не ни се случи. Бъдете човек, сър.

— Кои сте вие?

— Аз съм Алегзандър Истли, а това е моят приятел Джеймс Стодарт-Уест.

— Виждали ли сте наоколо руса жена, облечена в светло палто от катерички?

— Не си спомням точно — хитро отвърна Алегзандър. — Ако можех да погледна.

— Пусни ги вътре, Сандърс — каза инспектор Бейкън на полицая, застанал до вратата на хамбара. — Човек веднъж е млад.

— О, сър, благодарим ви, сър — шумно извикаха двете момчета. — Много мило, сър.

Бейкън се отправи към къщата.

„А сега — каза си мрачно, — към госпожица Люси Айлсбароу“.

III.

След като заведе полицаите в Големия хамбар и накратко описа действията си, Люси се оттегли, без обаче да си прави илюзии, че са приключили с нея.

Току-що беше обелила картофите за пържене за вечерята, когато й бе съобщено, че инспектор Бейкън иска да я види. Люси остави настана голямата купа с подсолена студена вода, в която бяха картофите, и последва полицая там, където я очакваше инспекторът. Седна спокойно и зачака въпросите му.

Каза си името и адреса в Лондон и по собствена инициатива добави:

— Ще ви дам някои имена и адреси за справки, ако искате да знаете всичко за мен.

Имената бяха много впечатляващи. Един адмирал от флота, ректор на колеж от Оксфорд и една жена с благородническа титла. Без да иска, инспектор Бейкън беше впечатлен.

— И така, госпожица Айлсбароу, вие отидохте в големия хамбар, за да откриете някаква боя. Вярно ли е? И след като намерихте боята, взехте железен лост, насилихте капака на този саркофаг и намерихте тялото. Какво търсехте в саркофага?

— Труп — отвърна Люси.

— Търсехте труп и го намерихте! Това не ви ли прилича на твърде необикновена история?

— Да, историята е необикновена. Може би ще ми позволите да ви обясня.

— Мисля, че така наистина ще е най-добре.

Люси им разказа точно събитията, които бяха довели до нейното сензационно откритие. Инспекторът ги обобщи с тон на удивление:

— Били сте ангажирани от възрастна дама да получите работа тук, за да претърсите къщата и двора заради някакъв труп! Така ли?

— Да.

— Коя е тази възрастна дама?

— Госпожица Джейн Марпъл. Живее на Мадисън Роуд № 4.

Инспекторът си записа.

— Очаквате да повярвам на тази история?

Люси отвърна учтиво:

— Вероятно не, докато не разговаряте със самата госпожица Марпъл и не получите потвърждение.

— Положително ще разговарям с нея. Сигурно не е с всичкия си.

Люси се въздържа да не изтъкне, че да се окажеш прав в никой случай не е доказателство за лудост, и попита:

— Какво предлагате да кажа на госпожица Кракънторп? Имам предвид за себе си?

— Защо се интересувате?

— Що се отнася до госпожица Марпъл, аз съм си свършила работата — намерих трупа, който тя искаше да открия. Но все още съм ангажирана от госпожица Кракънторп. В къщата има две гладни момчета и вероятно след цялата тази бъркотия скоро тук ще пристигнат и други членове на семейството. Тя има нужда от помощ в домакинството. Ако й кажете, че съм поела службата само за да търся трупове, тя вероятно ще ме изхвърли. В противен случай мога да продължа работата си и да бъда полезна.

Инспекторът я погледна строго.

— В момента няма да кажа нищо на никого. Още не съм установил достоверността на разказа ви. Бихте могли и да си измисляте всичко това.

Люси се изправи.

— Благодаря. Тогава се връщам в кухнята, за да си гледам работата.

Глава седма

I.

— Най-добре е да потърсим Скотланд Ярд, как мислиш, Бейкън?

Началникът на полицията погледна въпросително инспектор Бейкън. Инспекторът беше едър безстрастен мъж с израз на пълно отвращение към човечеството.

— Не е била местна жена, сър — каза той. — Има известна причина да се смята, ако съдим по бельото й, че може да е била чужденка. Разбира се, засега няма да дам гласност на този факт. Ще го запазим в тайна, докато мине предварителното следствие.

Началникът на полицията кимна.

— Предполагам, че то ще бъде чиста формалност.

— Да, сър. Срещнах се със съдебния следовател.

— За кога е определено?

— За утре. Научих, че и останалите членове на семейство Кракънторп ще присъстват. Съществува вероятност някой от тях да я идентифицира. Всички ще бъдат тук.

Той погледна листа, който държеше в ръката си.

— Харолд Кракънторп, той е в Сити — доста важна личност, доколкото разбрах. Алфред — не знам точно с какво се занимава. Седрик, който живее в чужбина. Рисува! — постара се инспекторът да придаде на думата доста негативно значение с интонацията си.

Началникът на полицията се подсмихна под мустак и попита:

— Няма основание да се смята, че семейство Кракънторп е свързано по някакъв начин с престъплението, нали?