16:50 от Падингтън

Люси мислеше бързо.

— Страхувах се, че момчетата може да са наблизо и да чуят, ако позвъня оттук, от вестибюла.

— Разбирам… Да… Разбирам. И те пристигат сега? Имам предвид полицията.

— Вече са тук — заяви Люси.

В този момент изскърцаха спирачки, една кола спря пред входната врата и звънецът проехтя из цялата къща.

II.

— Съжалявам, много съжалявам, че трябваше да искам подобно нещо от вас — заяви инспектор Бейкън.

Прихванал Ема за лакътя, той я изведе от хамбара. Лицето й беше много бледо, изглеждаше зле, но вървеше изправена.

— Абсолютно съм сигурна, че никога през живота си не съм виждала тази жена.

— Много сме ви благодарни, госпожице Кракънторп. Това е всичко, което исках да знам. Навярно се нуждаете от почивка.

— Трябва да видя баща си. Телефонирах на доктор Куимпър веднага щом научих за случая, и той сега е с него.

Доктор Куимпър излезе от библиотеката, докато те прекосяваха вестибюла. Беше висок, симпатичен мъж, с непринуден, безцеремонно циничен маниер, който пациентите му намираха за стимулиращ. Той и инспекторът си кимнаха.

— Госпожица Кракънторп изпълни една неприятна задача много смело — отбеляза Бейкън.

— Браво, Ема! — похвали я докторът, като я потупа по рамото. — Можете да приемате нещата такива, каквито са. Винаги съм го знаел. Баща ви е добре. Просто влезте и си поговорете с него, а после идете в трапезарията и си сипете чаша бренди. Предписвам ви го.

Ема му се усмихна благодарно и влезе в библиотеката.

— Тази жена е безценна — отбеляза докторът, като гледаше след нея. — Много жалко, че не се е омъжила. Това е наказанието да си единствената жена в семейство от мъже. Другата сестра се спаси, мисля, че се ожени на седемнайсет години. Ема наистина е много привлекателна. Щеше да бъде добра съпруга и майка.

— Твърде предана е на баща си, предполагам — каза инспектор Бейкън.

— Съвсем не е чак толкова предана, но притежава инстинкта на някои жени да правят мъжете в семейството щастливи. Тя вижда, че на баща й му харесва да се представя за болен, и го оставя да го прави. Същото е и с братята й. Седрик смята, че е добър художник. Как му беше името на другия — Харолд, знае колко много разчита тя на разумните му преценки, а на Алфред позволява да я впечатлява с историите си за хитрите си сделки. О, да, това е една умна жена, а не глупачка. Е, имате ли нужда от мен? Искате ли да хвърля един поглед на вашия труп, след като Джонстън вече е приключил (Джонстън беше съдебният лекар), и да видя дали случайно не е някоя моя медицинска грешка?

— Да, докторе, би било добре да погледнете. Искаме тя да бъде идентифицирана. Предполагам, че ще бъде трудно за стария мистър Кракънторп. Прекалено голямо натоварване.

— Натоварване? Глупости! Никога не би простил нито на вас, нито на мен, ако не му позволим да надникне. Целият е в очакване. Най-вълнуващото нещо, което му се е случвало за последните петнайсет години, а и няма да му струва нищо!

— Значи заболяването му не е сериозно?

— Той е на седемдесет и две години — отвърна докторът. — Ето какво му е. Понякога има ревматични болки, но кой ли няма? А той ги нарича артрит. След като се нахрани, пулсът му се ускорява, а той го отдава на „сърцето“. Винаги обаче може да направи каквото поиска. Имам много такива пациенти. Тези, които наистина са болни, обикновено отчаяно твърдят, че са съвсем добре. Хайде да вървим да видим вашия труп. Неприятна гледка, предполагам?

— Според Джонстън тя с мъртва от две-три седмици.

— Доста неприятно.

Докторът застана до саркофага и погледна надолу с искрено любопитство и професионално безразличие към това, което бе нарекъл „неприятно“.

— Не я познавам. Не е моя пациентка. Не си спомням някога да съм я виждал в Бракхамптън. Вероятно е била доста симпатична, хм, но някой все пак й е видял сметката.

Отново излязоха на чист въздух. Доктор Куимпър хвърли поглед към сградата.

— Къде е намерена? Как го наричат? Големият хамбар? В саркофаг! Фантастично! Кой я е намерил?

— Госпожица Люси Айлсбароу.

— О, новата домашна помощница? Какво е правила, та се е навирала в саркофага?

— Точно това възнамерявам да я попитам — заяви сериозно инспектор Бейкън. — А сега относно мистър Кракънторп. Бихте ли…?

— Ще го доведа.

Загърнат в шалове, мистър Кракънторп дойде с бърза крачка, придружаван от лекаря.

— Позор! — отсече гой. — Абсолютен позор! Донесох този саркофаг от Флоренция, чакай да видя, трябва да е било през 1908 или 1909 година.

— А сега спокойно — предупреди го докторът. — Няма да бъде приятно, нали знаете.

— Колкото и да съм болен, аз трябва да изпълня задължението си.

Съвсем краткото посещение в големия хамбар обаче се оказа твърде дълго за него. Мистър Кракънторп се измъкна отново навън със забележителна бързина.

— Никога през живота си не съм я виждал! — заяви той. — Какво означава това? Пълен позор. Не беше Флоренция, сега си спомням — беше Неапол. Много красив екземпляр. И някаква си глупава жена трябваше да дойде и да се остави да я убият вътре!

Той придържаше края на палтото си откъм лявата си страна.

— Твърде много е за мен… Сърцето ми… Къде е Ема? Докторе…