16:50 от Падингтън

Госпожа Магликъди огледа неспокойно перона. Толкова много пътници, а толкова малко носачи. А, ето един там! Тя му махна настойчиво.

— Носач! Моля, предайте веднага това в канцеларията на началник-гарата.

Тя му връчи плика, придружен от един шилинг. После е въздишка се облегна назад. Е, направила беше каквото можеше. Умът й се върна към шилинга с моментно съжаление. И шест пенса биха били достатъчни.

После си припомни сцената, на която стана свидетел. Ужасно, наистина ужасно… Беше жена със здрави нерви, но потрепери. Какво странно, какво фантастично нещо й се случи, на нея, Елспет Магликъди! Ако пердето във вагона не се бе вдигнало… Но това, разбира се, беше Провидението.

Провидението беше пожелало тя, Елспет Магликъди, да стане свидетел на престъпление. Устните й се свиха твърдо.

Звучаха силно гласове, свиреха свирки, с трясък се затваряха врати. Влакът, заминаващ в 17:38, напусна бавно бракхамптънската гара. След час и пет минути той пристигна в Милчестър.

Госпожа Магликъди взе пакетите и куфара си и слезе.

Огледа се по перона. Още веднъж стигна до заключението, че няма достатъчно носачи. Тези, които се виждаха, изглеждаха заети с торбите с пощата или с фургоните за багаж. В днешно време пътниците винаги трябва да са готови сами да си носят куфарите. Е, тя не би могла да се справи с куфара, с чадъра, а и с всичките си пакети.

Ще се наложи да чака. Все някога ще намери носач.

— Такси?

— Надявам се, че някой ще ме посрещне.

На излизане от гарата един таксиметров шофьор, който наблюдаваше изхода, се приближи към нея. Той заговори меко на местния диалект:

— Вие ли сте госпожа Магликъди? За Сейнт Мери Мийд?

Госпожа Магликъди потвърди. Носачът бе възнаграден задоволително, макар и не много щедро. Колата, заедно с госпожа Магликъди, куфара и пакетите, отпътува в нощта. Разстоянието беше девет мили. Опъната като струна, госпожа Магликъди не беше в състояние да се отпусне. Копнееше да сподели чувствата си. Най-после таксито премина по познатата селска уличка и стигна до целта си. Госпожа Магликъди слезе и тръгна по тухлената пътека към вратата. Посрещна ги възрастна прислужница и шофьорът внесе багажа, а госпожа Магликъди премина направо през вестибюла към отворената гостна, където я чакаше домакинята — крехка възрастна дама.

— Елспет!

— Джейн!

Двете се целунаха и без встъпление и заобикалки госпожа Магликъди заговори бързо:

— О, Джейн! — проплака тя, — току-що видях убийство.

Глава втора

I.

Вярна на наставленията, получени от майка си и баба си, а именно, че една истинска дама не може да бъде нито шокирана, нито изненадана, госпожица Марпъл просто повдигна вежди и поклати глава, казвайки:

— Твърде мъчително за теб, Елспет, и разбира се, прекалено необичайно. Мисля, че ще е най-добре да ми разкажеш веднага.

Госпожа Магликъди искаше да направи точно това. Като позволи на домакинята да я настани близо до камината, тя седна, свали си ръкавиците и се впусна в оживен разказ.

Госпожица Марпъл слушаше много внимателно. Когато най-после госпожа Магликъди спря, за да си поеме дъх, госпожица Марпъл заговори решително:

— Мисля, че най-доброто нещо за теб, мила моя, ще бъде да се качиш горе, да си свалиш шапката и да се измиеш. После ще вечеряме и няма да говорим изобщо за тази случка. След това можем да разгледаме основно въпроса и да обсъдим всеки негов аспект.

Госпожа Магликъди се съгласи с предложението. Двете дами вечеряха и хранейки се, обсъждаха различните страни на живота — такъв, какъвто беше в село Сейнт Мери Мийд. Госпожица Марпъл изкоментира всеобщото недоверие към новия органист, разказа за скорошния скандал около съпругата на аптекаря и засегна враждата между директорката на училището и селската община. После поговориха за градините на госпожица Марпъл и госпожа Магликъди.

— Божурите — каза госпожица Марпъл, ставайки от масата — са съвсем непонятни. Или вървят, или не. Но ако наистина тръгнат, остават с теб за цял живот, така да се каже, а днес действително има много красиви видове.

Те се настаниха отново до камината, госпожица Марпъл донесе от ъгловия шкаф две стари чашки от уотърфордско стъкло, а от един друг шкаф извади бутилка.

— Никакво кафе за теб тази вечер, Елспет — заяви тя. — Вече си превъзбудена (нищо чудно!) и вероятно няма да спиш. Предписвам ти чаша от моето игликово вино, а по-късно може би и чай от лайка.

Госпожа Магликъди се съгласи мълчаливо с аргументите. Госпожица Марпъл наля виното.

— Джейн — каза госпожа Магликъди, като преглътна одобрително, — нали не мислиш, че съм сънувала или си въобразявам?

— Не, разбира се — отвърна госпожица Марпъл.

Госпожа Магликъди въздъхна с облекчение.

— Онзи кондуктор — отбеляза тя — мислеше така. Беше много учтив, но все пак…