16:50 от Падингтън

Като цяло тя му направи добро впечатление. Разумна жена, която бе в състояние да разкаже ясно една история. Доколкото можеше да прецени, не беше нито истерична, нито с прекалено въображение. Нещо повече, изглеждаше така, сякаш госпожица Марпъл вярва в точността на историята на приятелката си, а той познаваше добре госпожица Марпъл. Всеки в Сейнт Мери Мийд познаваше госпожица Марпъл — външно импулсивна и нервна, но вътрешно изключително умна и проницателна.

Той се прокашля и заговори:

— Разбира се, възможно е да сте сгрешили. Не казвам, че сте, забележете, но не е изключено. Стават много груби шеги, би могло да не е нещо сериозно или фатално.

— Знам много добре какво видях — заяви госпожа Магликъди мрачно.

„И не бихте отстъпили от него? — помисли си Франк Корниш. — Бих казал, че колкото и да е невероятно, може и да сте права“.

Гласно той изрече:

— Вие сте го съобщили на служителите от железниците и идвате и го съобщавате и на мен. Това е правилната процедура и може да разчитате, че ще проведа разследване.

Той спря. Госпожица Марпъл кимна удовлетворено с глава. Госпожа Магликъди не беше особено доволна, но си замълча. Сержант Корниш се обърна към госпожица Марпъл не толкова, защото се нуждаеше от идеите й, а защото искаше да чуе какво ще каже.

— Ако приемем, че фактите са такива, каквито бяха съобщени, какво, мислите, се е случило с трупа? — попита той.

— Изглежда има само две възможности — отвърна госпожица Марпъл без колебание. — Разбира се, по-вероятно е трупът да е бил оставен във влака, но сега тя отпада, тъй като ако беше така, щеше да бъде намерен снощи по някое време от друг пътник или от персонала на влака на последната му спирка.

Франк Корниш кимна.

— Другата възможност за убиеца би била да бутне тялото от влака някъде по линията. Предполагам, че трябва все още да е там, макар и да изглежда малко вероятно. Според мен няма друг начин да се справи с него.

— Четем за трупове, поставени в сандъци — каза госпожа Магликъди, — но днес никой не пътува със сандъци, а само с куфари, а един труп не може да се събере в куфар.

— Да — добави Корниш. — Съгласен съм и с двете ви. Трупът, ако има такъв, трябваше да бъде открит досега или много скоро ще бъде открит. Ще ви уведомя за развитието на събитията, макар че ще прочетете за тях във вестниците. Съществува, разбира се, възможност, жената, макар и грубо нападната, да не е мъртва. Може да е била в състояние да напусне влака сама.

— Без помощ едва ли — поясни госпожица Марпъл. — А ако е било така, не би останала незабелязана. Жена, подкрепяна от мъж, който твърди, че е болна…

— Да. Щяха да я забележат — съгласи се Корниш. — А ако някаква жена е била намерена във влака в безсъзнание или болна и откарана в болница, това също щеше да бъде съобщено. Според мен можете да си почивате, уверени, че съвсем скоро ще научите всичко.

Денят обаче измина, а после и следващият. Вечерта госпожица Марпъл получи бележка от сержант Корниш.

Относно въпроса, по който се консултирахте с мен, бяха направени пълни разследвания, но без резултат. Не е намерено тяло на жена. Нито една болница не е оказвала помощ на жена с подобно описание. Не е забелязана жена, изпаднала в шок, болна или напускаща гарата, подкрепяна от мъж. Можете да бъдете уверена, че са направени пълни разследвания. Мисля, че приятелката ви вероятно е станала свидетел на сцената, която описа, но тя съвсем не е била толкова сериозна.

Глава трета

I.

— Не е толкова сериозна? Глупости! — отсече госпожа Магликъди. — Това беше убийство — погледна предизвикателно госпожица Марпъл, която отвърна на погледа й. — Продължавай, Джейн. Кажи, че всичко е било грешка! Кажи, че съм си въобразила цялата история. Така мислиш, нали?

— Всеки може да сгреши — изтъкна кротко госпожица Марпъл. — Всеки, Елспет, дори и ти. Мисля, че не трябва да забравяме този факт. Но аз продължавам да мисля, че най-вероятно не си сгрешила. Използваш очила за четене, но виждаш много добре надалеч и случката, на която си станала свидетел, те е впечатлила силно. Ти определено беше шокирана, когато пристигна тук.

— Това е нещо, което никога няма да забравя — заяви госпожа Магликъди, потрепервайки. — Бедата е, че не виждам какво бих могла да направя!

— Не мисля, че ти можеш да направиш нещо повече — замислено промълви госпожица Марпъл. (Ако госпожа Магликъди се вслушваше по-внимателно в нюансите на тона на приятелката си, тя щеше да забележи лекото ударение върху „ти“.) — Съобщи всичко, което си видяла на служителите от железниците и на полицията. Не, нищо повече не можеш да направиш.