16:50 от Падингтън

— Мисля, че да. Наистина не забелязах.

Влакът бавно навлезе в оживената гара на Бракхамптън. Високоговорителят дрезгаво съобщи за пристигането му, започнаха да се отварят и затварят врати, влизаха и излизаха хора, обикаляха насам-натам по перона. Оживена, пренаселена сцена.

Госпожица Марпъл си помисли, че би било лесно на убиеца да се смеси с тълпата, да напусне гарата сред блъскащата се тълпа или дори да се премести в друг вагон и да продължи да пътува с влака, каквато и да е крайната му спирка. Лесно е да си пасажер — мъж сред много други. Но не е толкова лесно да накараш един труп да изчезне яко дим. Той трябва да се намира някъде.

Госпожа Магликъди беше слязла. Сега говореше от перона през отворения прозорец.

— Внимавай да не настинеш, Джейн — каза тя. — Времето е ужасно коварно през този сезон, а и ти не си така млада, както преди.

— Знам — отвърна госпожица Марпъл.

— И нека не се притесняваме повече за всичко това. Направихме каквото можахме.

Госпожица Марпъл кимна и добави:

— Не стой на студа, Елспет. Защото в противен случай ти ще си тази, която ще настине. Иди и си поръчай един хубав горещ чай в закусвалнята. Имаш време — влакът ти заминава чак след 12 минути.

— Мисля, че така и ще направя. Довиждане, Джейн.

— Довиждане, Елспет. Весела Коледа. Надявам се, че ще намериш Маргарет в добро здраве. Приятно прекарване в Цейлон. Предай поздравите ми на Родерик, ако изобщо ме помни, в което се съмнявам.

— Разбира се, че те помни, и то много добре. Ти си му помогнала по някакъв начин, когато ходеше на училище — нещо във връзка с пари, изчезнали от един шкаф. Никога няма да го забрави.

— О, това ли! — възкликна госпожица Марпъл.

Госпожа Магликъди се обърна настрани, чу се свирка и влакът потегли. Госпожица Марпъл наблюдаваше как яката, набита фигура на приятелката й се смалява. Елспет можеше да замине за Цейлон с чиста съвест — бе изпълнила дълга си и нямаше други задължения.

Госпожица Марпъл не се облегна назад, когато влакът набра скорост, а седна изправена и се отдаде на сериозни размишления. Макар и да се изразяваше неясно и многословно, умът й беше остър и бистър. Пред нея стоеше проблем за решаване — проблемът за собственото й поведение в бъдеще, и макар и странно, тя, както и госпожа Магликъди, го смятаха за свой дълг. Госпожа Магликъди каза, че и двете са направили всичко, каквото могат. Заключението беше вярно за госпожа Магликъди, но за себе си госпожица Марпъл не беше толкова сигурна.

Понякога въпросът опира до специална дарба… Но вероятно беше самомнителност… В крайна сметка какво би могла да направи? Думите на приятелката й прозвучаха отново: „Не си толкова млада, както преди…“.

Безпристрастно, подобно на генерал, който планира атака, или на счетоводител, оценяващ сделка, госпожица Марпъл претегли и записа мислено фактите „за“ и „против“ по-нататъшни действия. Активът включваше следното:

1. Дългият ми житейски опит и познаването на човешката природа.

2. Сър Хенри Клидъринг и неговият кръщелник (сега, мисля, в Скотланд Ярд), който бе толкова мил в случая в Литъл Падъкс.

3. Дейвид, вторият син на моя племенник Реймънд, който работи, почти съм сигурна, в британските железници.

4. Синът на Гризелда, който е много компетентен по отношение на картите.

Госпожица Марпъл прегледа тези точки и ги одобри. Всички те бяха твърде необходими за подсилване на пасива — в случая собствената й физическа слабост.

„Не бих могла да съм и тук, и там, навсякъде — помисли госпожица Марпъл. — Да провеждам разследвания и да откривам разни неща“.

Да, това беше главното възражение — собствената й възраст и слабост. Макар че за нейните години здравето й беше добро, все пак тя беше стара. И ако д-р Хейдок стриктно й бе забранил да работи в градината, той едва ли би одобрил начинанието й да преследва някакъв убиец. Защото всъщност тя възнамеряваше да постъпи точно така и именно тук бе нейната вратичка за бягство. И ако досега разследването на убийства й беше, така да се каже, налагано, в този случай тя самата съзнателно го търсеше. А не беше сигурна, че го иска… Беше стара — стара и уморена. В този момент, в края на изтощителния ден, тя чувстваше, че би предприела с голяма неохота каквото и да било. Не искаше абсолютно нищо друго, освен да се върне вкъщи, да седне до камината с поднос вкусна вечеря и да си легне. А на следващия ден да се размотава, да подкастри тук-там някое клонче в градината, да почисти съвсем леко, без да се навежда, без да се натоварва…

„Вече съм твърде стара за приключения“ — каза си госпожица Марпъл, като наблюдаваше разсеяно през прозореца лъкатушещата линия на насипа…

Завой…

Нещо проблесна съвсем слабо в съзнанието й… Точно след като кондукторът продупчи билетите им…