16:50 от Падингтън

Когато влакът наближи Бракхамптън и направи завой, госпожица Марпъл се изправи и застана пробно с гръб към прозореца, над който бе спуснала пердето. Да, реши тя, тласъкът при внезапната извивка на линията и намаляването на скоростта наистина караше човек да се наклони към прозореца и следователно пердето лесно би могло да се вдигне. Тя се взря навън в нощта. Беше по-светло, отколкото в деня, когато по същия маршрут бе пътувала госпожа Магликъди — просто се стъмваше, но нямаше много за гледане. За да може да наблюдава, би трябвало да пътува денем.

На следващия ден тя замина с ранния сутрешен влак, купи четири ленени калъфки за възглавници (като се вайкаше за цената), за да комбинира разследването със задоволяването на някои домакински нужди, и се върна с влак, който тръгваше от Падингтън в 12:15 часа. Отново бе сама в първокласен вагон. „Тези данъци — помисли си госпожица Марпъл, — ето в какво е причината. Никой не може да си позволи да пътува в първа класа, с изключение на бизнесмените в натоварените часове. Предполагам, че е така, защото могат да го включат към разходите си“.

Около четвърт час преди пристигането на влака в Бракхамптън госпожица Марпъл извади картата, с която я бе снабдил Ленард, и започна да наблюдава района. Преди това я бе изучила много задълбочено и след като забеляза името на гарата, покрай която минаха, успя да уточни къде се намира, когато влакът започна да намалява на завоя. Завоят наистина беше много важен. Залепила нос в стъклото на прозореца, госпожица Марпъл изучаваше внимателно терена (влакът минаваше по доста висок насип). Вниманието й бе разделено между местността и картата, докато най-после пристигнаха в Бракхамптън.

Същата вечер тя написа и пусна писмо, адресирано до госпожица Флорънс Хил, „Мадисън Роуд“ 4, Бракхамптън… На следващата сутрин отиде в областната библиотека и се запозна с указателя и географския справочник на Бракхамптън, както и с историята на графството.

Досега нищо не противоречеше на съвсем слабата и неясна идея, която й беше хрумнала. Това, което си беше представила, бе възможно. Друго не можеше да измисли.

Следващата крачка обаче включваше действие — активно действие, такъв вид действие, за което самата тя бе физически неподходяща. За да бъде теорията й окончателно потвърдена или отхвърлена, на този етап трябваше да получи помощ отнякъде. Въпросът беше — от кого? Госпожица Марпъл прецени различни имена и възможности, като отхвърли всичките, поклащайки глава в знак на досада. Всички интелигентни хора, на които можеше да разчита, бяха прекалено заети. Не само имаха работа с различна степен на важност, но и свободните им часове отдавна бяха разпределени. Онези, на които им липсваше интелигентност и които разполагаха с време, реши госпожица Марпъл, просто не вършеха работа.

Размишляваше с растящо раздразнение и объркване. После изведнъж челото й се отпусна. Тя възкликна на глас, произнасяйки едно име:

— Люси Айлсбароу, разбира се!

Глава четвърта

I.

Името на Люси Айлсбароу вече бе станало известно в някои кръгове.

Люси Айлсбароу беше на трийсет и две години. Получила беше отлична диплома по математика от Оксфорд, признато бе, че има невероятен ум, и от нея се очакваше да направи блестяща академична кариера.

Освен изключителна ерудиция обаче Люси Айлсбароу притежаваше и голяма доза здрав разум. Тя не можеше да не забележи, че академичното отличие беше зле възнаградено. Нямаше и особено желание да преподава и й доставяше удоволствие да общува с умове, далеч не толкова блестящи, колкото нейния. Накратко, тя имаше усет към хората, към всякакъв вид хора и непрекъснато създаваше контакти. И ако говорим съвсем искрено, обичаше парите. За да печели пари, човек трябва да се възползва от някакъв дефицит.

Люси Айлсбароу попадна веднага на много сериозен дефицит — липсата на всякакъв вид квалифицирана домакинска помощ. За най-голямо удивление на своите приятели и състуденти тя навлезе в сферата на домакинските услуги.

Успехът й бе незабавен и сигурен. Сега, след като бяха изминали няколко години, тя беше известна по целите британски острови. Беше нещо съвсем обичайно жените да кажат весело на своите съпрузи: „Всичко ще бъде наред. Мога да дойда с теб в Щатите. Наех Люси Айлсбароу!“. Характерното за Люси Айлсбароу беше, че щом кракът й стъпеше в някоя къща, тревогите, грижите и тежката работа изчезваха от нея. Люси Айлсбароу вършеше всичко, поемаше грижата за всичко, уреждаше всичко. Тя бе невероятно компетентна в която и да било област. Грижеше се за възрастни родители, гледаше малки деца, обслужваше болните, готвеше превъзходно, разбираше се добре с всякакви стари свадливи прислужници, ако имаше такива (обикновено нямаше), беше тактична с непоносимите хора, успокояваше закоравелите пияници, отнасяше се чудесно с кучетата. Най-доброто от всичко беше, че за нея нямаше значение какво върши. Търкаше кухненския под, копаеше в градината, чистеше кучешките мръсотии и носеше въглища.