16:50 от Падингтън

— При тези обстоятелства е било съвсем нормално, Елспет. Звучи невероятно и наистина с така. А за него ти си непознат човек. Не, аз изобщо не се съмнявам, че си видяла това, което ми разказа. Прекалено необичайно е, но не и невъзможно. Самата аз си спомням колко ми беше интересно веднъж, когато друг влак се движеше успоредно с моя. Човек получава ясна и подробна картина за всичко, което става във вагоните. Спомням си как едно момиченце, което си играеше с плюшено мече, изведнъж го хвърли към заспалия в ъгъла дебел мъж. Той скочи силно възмутен, а останалите пътници изглеждаха много развеселени. Видях ги всичките съвсем ясно. После бих могла да опиша точно как изглеждаха и с какво бяха облечени.

Госпожа Магликъди кимна признателно.

— Точно така беше.

— Мъжът е бил с гръб към теб, казваш. Значи не си видяла лицето му?

— Не.

— А жената, можеш ли да я опишеш? Млада, стара?

— Младичка, бих казала, на трийсет-трийсет и пет години. Не мога да определя точно.

— Симпатична?

— Това също не бих могла да кажа. Виждаш ли, лицето й беше силно изкривено и…

Госпожица Марпъл вметна бързо:

— Да, да, напълно разбирам. Как беше облечена?

— Носеше кожено палто, светло. Беше без шапка, русокоса.

— Нищо отличително ли не си спомняш за мъжа?

Госпожа Магликъди помисли малко, преди да отговори.

— Беше висок и тъмнокос, струва ми се. Носеше дебело палто, така че не можах да преценя добре фигурата му — добави отчаяно тя. — Наистина няма нищо друго.

— И това е нещо — каза госпожица Марпъл. Тя помълча, преди да добави: — Напълно ли си сигурна, че момичето е умряло?

— Тя беше мъртва, сигурна съм. Езикът й се показа и… Просто не ми се говори…

— Разбира се. Разбира се — бързо отвърна госпожица Марпъл. — Надявам се, че сутринта ще научим повече.

— Сутринта?

— Предполагам, че ще го има в сутрешните вестници. След като мъжът я е нападнал и убил, той е останал с трупа. Какво би направил? Най-вероятно бързо ще слезе още на първата гара. Между другото, спомняш ли си дали влакът беше с отделни купета?

— Не беше.

— Това говори, че не е пътувал надалеч. Почти сигурно е, че е спрял в Бракхамптън. Да приемем, че той слиза от влака в Бракхамптън, след като навярно е сложил тялото на някое място в ъгъла с лице, скрито в кожената яка, за да не бъде открито скоро. Да, мисля, че точно така би постъпил. Но, разбира се, не след дълго тялото ще бъде открито. Мисля, че новината за убита жена, намерена във влак, ще се появи в сутрешните вестници. Ще видим.

II.

Но в сутрешните вестници нямаше нищо.

След като се увериха в това, госпожица Марпъл и госпожа Магликъди приключиха закуската си в мълчание. И двете размишляваха.

После направиха обиколка на градината. Обикновено увлекателно развлечение, днес тя премина някак вяло. Госпожица Марпъл наистина обърна внимание на някои нови и редки екземпляри, с които се бе сдобила за алпинеума си, но го направи почти разсеяно. Госпожа Магликъди от своя страна не я контраатакува, както обичайно, със списък на собствените си придобивки.

— Градината съвсем не изглежда така, както би трябвало — заяви госпожица Марпъл, все още разсеяно. — Доктор Хейдок строго ми забрани да се навеждам или да коленича, а какво можеш да направиш, без да се наведеш или да коленичиш? Е, тук е старият Едуардс, но той е доста своенравен. И цялата тази нередовна работа им създава лоши навици — постоянно пият чай и се разтакават, без да вършат нищо.

— О, знам — отговори госпожа Магликъди. — Аз, разбира се, не искам да кажа, че и на мен ми е забранено да се навеждам, но особено след ядене, а и откакто понапълнях — тя огледа пищните си пропорции, — получавам киселини.

Последва мълчание и тогава госпожа Магликъди изведнъж спря, застана неподвижно и се обърна към приятелката си.

— Е?

Беше малка, незначителна думичка, но тонът на госпожа Магликъди я изпълваше със значение и госпожица Марпъл отлично разбра смисъла й.

— Знам — отвърна тя.

Двете дами се спогледаха.

— Знам, че трябва да идем до полицейския участък и да говорим с лейтенант Корниш — заяви госпожица Марпъл. — Той е интелигентен и търпелив. Познавам го много добре, а и той мен. Смятам, че ще ни изслуша и ще предаде информацията там, където трябва.

След четирийсет и пет минути госпожица Марпъл и госпожа Магликъди разговаряха със сериозен мъж, свеж на вид, между трийсет и четирийсет години, който внимателно слушаше разказа им.

Франк Корниш бе приел госпожица Марпъл сърдечно и дори с уважение. Предложи на двете дами да седнат и каза:

— Е, какво можем да направим за вас, госпожице Марпъл?

— Бих ви помолила да изслушате историята на приятелката ми госпожа Магликъди.

И сержант Корниш слушаше. В края на изложението остана смълчан известно време. После отбеляза:

— Това е много необикновена история — макар и да не му личеше, погледът му преценяваше госпожа Магликъди, докато тя разказваше.