16:50 от Падингтън

— Имате предвид, че дозата е била недостатъчна?

— Да. От друга страна, организмът на Кракънторп е здрав и количеството, което би могло да убие друг човек, не дава същия резултат при него. Винаги съществуват индивидуални особености, които трябва да се отчитат. Човек би помислил, че досега отровителят, освен ако не е прекалено плах, щеше да увеличи дозата. Защо не го е направил? Защото вероятно няма отровител. Сигурно през цялото време съм си въобразявал.

— Странен проблем. Няма никаква логика — съгласи се инспекторът.

II.

— Инспектор Крадък!

Нетърпеливият шепот накара инспектора да подскочи. Тъкмо се канеше да позвъни на входната врата, когато Алегзандър и приятелят му Стодарт-Уест предпазливо се показаха от тъмнината.

— Чухме колата ви и искаме да поговорим с вас.

— Добре, хайде да влезем вътре — ръката на Крадък отново посегна към звънеца, но Алегзандър го дръпна за палтото като нетърпеливо кученце.

— Намерихме улика — прошепна той.

— Да, намерихме улика — повтори Стодарт-Уест.

„Проклетото момиче“ — с недоволство си каза Крадък и отвърна механично:

— Чудесно! Да влезем в къщата и да я видим.

— Не — настояваше Алегзандър. — Някой положително ще ни прекъсне. Елате в помещението за амуниции. Ще ви заведем.

Малко неохотно, Крадък се остави да бъде отведен покрай къщата по посока на конюшните. Стодарт-Уест отвори тежката врата, пресегна се и запали лампата, която едва светеше. Помещението за амуниции, някога образец на викторианска чистота, сега представляваше склад за неща, които не бяха нужни на никого. Счупени градински столове, ръждясали стари земеделски сечива, огромна разнебитена косачка, прогнили матраци, хамаци и ракети за тенис.

— Често идваме тук — обясни Алегзандър. — На това място човек наистина може да се почувства в усамотение.

Личеше, че помещението е обитаемо. Изгнилите матраци бяха натрупани един върху друг и образуваха нещо, подобно на диван, върху старата ръждясала маса имаше голяма кутия шоколадови бисквити, купчина ябълки, плик с бонбони карамел и една картинна мозайка.

— Това наистина е улика, сър — възбудено го убеждаваше Стодарт-Уест, а очите му блестяха зад очилата.

— Открихме я днес следобед.

— Търсим вече няколко дни. В храстите…

— В хралупите на дърветата…

— Преровихме кофите за боклук…

— Всъщност… там имаше някои доста интересни неща.

— После отидохме в пералнята.

— Старият Хилман държи там голяма поцинкована вана, пълна с непотребна хартия.

— Когато бойлерът изгасне и той отново поиска да го загрее…

— Всякаква хартия, разпиляна наоколо. Събира я и я пъха вътре…

— Точно там го намерихме…

— Намерихте КАКВО? — прекъсна дуета Крадък.

— Уликата. Внимателно, Стодърс, сложи си ръкавиците.

В съответствие с най-добрата традиция на криминалния жанр, Стодарт-Уест си сложи важно чифт позамърсени ръкавици и извади от джоба си папка на „Кодак“. От там той особено внимателно измъкна изцапан и смачкан плик, който тържествено връчи на инспектора. Двете момчета развълнувано затаиха дъх. Крадък пое плика с подобаваща сериозност. Той харесваше момчетата и беше готов да се включи в играта.

Писмото беше изпратено по пощата, вътре нямаше нищо, беше само един скъсан плик, адресиран до госпожа Мартин Кракънторп, „Елвърс Кресънт 126“ № 10.

— Виждате ли? — едва чуто промълви Алегзандър. — Това означава, че тя е била тук, искам да кажа френската съпруга на чичо Едмънд, жената, заради която е този шум. Сигурно наистина е била тук и е изчезнала някъде. Така изглежда, нали…

Стодарт-Уест се намеси:

— Излиза, че тя е била убита, всъщност… Не мислите ли, сър, че просто тя е била жената в саркофага?

И двамата чакаха с нетърпение. Крадък се включи в играта.

— Възможно е, твърде е възможно — каза той.

— Важно е, нали?

— Ще потърсите отпечатъци, нали, сър?

— Разбира се — отвърна Крадък.

Стодарт-Уест въздъхна дълбоко.

— Имахме страхотен късмет, нали? — отбеляза той.

— При това през последния ни ден тук.

— През последния ви ден?

— Да — каза Алегзандър. — Утре заминаваме за дома на Стодърс, където ще прекараме останалите няколко дни от ваканцията. Родителите на Стодърс имат разкошна къща. Не беше ли от епохата на кралица Ана?

— На Уилям и Мери — уточни Стодарт-Уест.

— Мисля, че майка ти каза…

— Мама е французойка. Тя не познава добре английската архитектура.

— Но баща ти спомена, че била построена…

Крадък разглеждаше плика.

Страшно умно от страна на Люси Айлсбароу. Как е успяла да фалшифицира пощенското клеймо? Той се взря по-отблизо, но светлината беше прекалено слаба. Много забавно за момчетата, наистина, но доста неловко за него. По дяволите, Люси не беше преценила ситуацията от този ъгъл. Ако пликът беше истински, той трябваше да действа. Трябваше…

До него се водеше разгорещен спор на архитектурна тема, но той беше глух за него.

— Хайде, момчета, да влизаме в къщата. Оказахте ми голяма помощ.

Глава осемнайсета

I.