16:50 от Падингтън

— По една случайност това е денят, в който смятаме, че е било извършено убийството. Разбира се, можете да откажете да отговаряте, но…

— Кой казва, че отказвам да отговарям? Дайте ми малко време да помисля. На предварителното следствие бяхте доста уклончиви относно датата на убийството. Какво ново се е появило оттогава?

Крадък не отговори.

Поглеждайки към Ема, Седрик попита:

— Да отидем ли в другата стая?

— Ще ви оставя — бързо каза тя. На вратата се спря и се обърна. — Седрик, знаеш, че е сериозно. Ако двайсети е бил денят на убийството, трябва да обясниш на инспектор Крадък какво точно си правил тогава.

И отиде в съседната стая, като затвори вратата след себе си.

— Добрата Ема! — възкликна Седрик. — Е, хайде, да започваме. Да, наистина напуснах Ибиса на деветнайсети. Възнамерявах да прекъсна пътуването си в Париж, да прекарам няколко дни там и да потърся някои стари приятели по левия бряг на Сена. В самолета обаче попаднах на една много привлекателна жена… Страхотно момиче. С една дума, двамата слязохме заедно. Тя пътуваше за Щатите и трябваше да прекара няколко дни в Лондон, за да уреди някои делови въпроси. Пристигнахме в Лондон на деветнайсети. Отседнахме в хотел „Кингзуей Палас“, ако вашите шпиони още не са открили този факт. Регистрирах се под името Джон Браун — не върви да използваш собственото си име в подобни случаи.

— А на двайсети?

Седрик направи гримаса.

— Сутринта премина в състояние на отвратителен махмурлук.

— А следобедът? От три нататък?

— Момент да видя. Ами помотах се насам-натам, както се казва. Бях в Националната галерия — доста порядъчно място, нали? Гледах един филм, „Руина от планината“. Винаги съм си падал по уестърните. Този беше страхотен. После изпих едно-две питиета в бара, поспах малко в стаята си, а към десет часа излязохме с дамата и обиколихме различни заведения. Дори не си спомням повечето имена — едното май се казваше „Скачащата жаба“. Тя ги познаваше много добре. Натрясках се здравата и честно казано, не помня почти нищо. На следващата сутрин се събудих с още по-отвратителен махмурлук. Мадамата хукна да хване самолета си, а аз си залях главата със студена вода, отидох в една аптека да си купя нещо срещу главоболие и се отправих за насам, все едно че току-що съм пристигнал от „Хийтроу“. Реших, че няма смисъл да разстройвам Ема. Нали знаете какви са жените. Винаги се засягат, ако не се прибереш веднага вкъщи. Трябваше да взема пари назаем от нея, за да платя таксито. Бях останал без пукнат грош. Нямаше смисъл да искам от баща си. Никога не е давал пари с охота. Стиснат стар звяр! Е, инспекторе, доволен ли сте?

— Може ли нещо от всичко това да бъде потвърдено? Да речем, между три часа следобед и седем часа вечерта.

— Малко вероятно — весело отвърна Седрик. — Националната галерия, където пазачите те гледат с мътни погледи, и една изложба на картини, пълна с народ. Не, няма вероятност.

Ема влезе отново. Държеше малък бележник.

— Искате да знаете какво е правил всеки от нас на 20 декември, така ли, инспектор Крадък?

— Ами… ъъъ… да, госпожице Кракънторп.

— Тъкмо преглеждах бележника си. На двайсети отидох в Бракхамптън за срещата на Фондацията за реставриране на църквите. Тя свърши към един без четвърт, а после е лейди Адингтън и госпожица Бартлет, които също бяха в комисията, обядвахме в ресторант „Кадена“. След обеда напазарувах малко — продукти и някои подаръци за Коледа. Бях в „Грийнфорд“, в „Лиал и Суифт“, в „Бутс“ и в още няколко магазина. Около пет без четвърт пих чай в „Детелината“, после отидох на гарата, за да посрещна Брайън, който пристигаше с влак. Прибрах се вкъщи към шест часа и заварих баща си в много лошо настроение. Бях му приготвила обеда, но госпожа Харт, която трябваше да му сервира чая, не се беше появила. Той беше толкова сърдит, че се затвори в стаята си и не ме пусна да вляза, нито пожела да разговаря с мен. Баща ми не обича да излизам следобед, но аз си го позволявам от време на време.

— Вероятно постъпвате разумно. Благодаря ви, госпожице Кракънторп — не можеше да й каже, че след като беше жена, висока метър и шейсет и осем, действията й през този следобед не бяха от голямо значение. Ето защо само попита: — Разбрах, че другите ви двама братя са пристигнали по-късно?

— Алфред дойде късно в събота вечерта. Каза, че се е опитал да ми се обади по телефона следобед, когато бях излязла, но ако е разстроен, баща ми никога не вдига слушалката. Брат ми Харолд пристигна за самата коледна вечер.

— Благодаря ви, госпожице Кракънторп.

— Може би не трябва да питам… — тя се поколеба. — Какво ново има, което предизвиква тези разпити?

Крадък извади папката от джоба си. Измъкна плика с върховете на пръстите си.

— Моля, не го пипайте. Познат ли ви е?

— Но… — Ема объркано се вторачи в него. — Това е моят почерк. Пликът на писмото, което написах на Мартин.

— Така си и помислих.

— Откъде го взехте? Тя дали…? Открихте ли я?

— Може да се окаже, че сме я открили. Този празен плик беше намерен тук.

— В къщата?

— В имението.