24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

По пътя си бях видяла цъфнали черешови дървета, поля, лилави от детелина, обработени ниви, жълти от цъфнала рапица, отглеждана заради маслото й, няколко зимни камелии, които все още пазеха червеното и розовото си, зелени поникнали оризища, тук-там някоя магнолия, напръскана с бяло, сини планини в далечината, мъгливи речни долини. Бях минала през село, където тръстиковите покриви са покрити днес с цветна ламарина — синя и жълта, зелена, черна, червена. Имаше и разстояния, изпълнени със сивосини камъни, толкова изящни за външните градини. Случайна преживяща крава тихо измуча. Скалоподобни редици от покрити с найлон черничеви храсти, където се отглеждат копринени буби. Сърцето ми се разтуптяваше от тези гледки — керемидите, мостчетата, цветовете… Сякаш влизах в приказка от Лафкадио Хърн, беше като завръщане.

Мислите ми бяха повлечени назад към пътя, който бях изминала, към пресечните му точки с електронното ми проклятие. Предупреждението на Хокусай, че вечер пия прекалено много, че гравюрите му могат да се превърнат в капан за мен, може и да се окаже вярно. Кит бе предугадил минаването ми неведнъж. Как ли е могъл?

И тогава ми проблесна. Малката ми книжка с гравюри на Хокусай — тънко, подвързано с плат издание на Чарлс Б. Тътъл — ми беше подарък от Кит.

Възможно е по това време да ме е очаквал в Япония заради Осака. След като епигоните му ме бяха намирали на два пъти — вероятно чрез масирано сканиране на терминалите, — не би ли могъл да свърже движението ми с последователността на гравюрите в „Изгледи от планината Фуджи“ на Хокусай, към които съм силно привързана и той го знае, и просто да екстраполира и да чака? Имам силното подозрение, че отговорът е положителен.

Влизането в информационната мрежа с Кит беше изумително преживяване. Че съзнанието ми се разпръсна и потече, не отричам. Отначало не разбирах, че съм едновременно на много места, че се нося в потоци, че познанието, превъзходството и нещо като величие са край мен и в мен — това също беше особено възприятие. Скоростта, с която се родих, изглеждаше мигновена и това бе усещане за вечност. Достъпът до множество терминали и огромни банки с памет приличаше на единица за всезнание. Възможността за действие с това, което можех да променя в тази област, и последствията за онова място, където все още усещах далечното си тяло, изглеждаха като всемогъщество. А усещането… Опитах сладостта с Кит до мен и в мен. Тя се беше самопредала и възродила в новото прераждане, беше свобода от мирските желания, освобождение…

— Остани завинаги с мен! — сякаш казваше Кит.

— Не — сякаш отговарях аз, унесена, открила, че се променям още повече. — Не мога да се предам толкова лесно.

— Дори и заради единението и потока свързваща енергия?

— И тази чудесна липса на отговорност?

— Отговорност? За какво? Това е чисто съществуване. Тук няма минало.

— Значи съвестта изчезва.

— За какво ти е тя? И бъдеще няма!

— Тогава всички действия губят смисъла си.

— Вярно е. Действието е илюзия. Последствието е илюзия.

— И парадоксът триумфира над разума.

— Парадокс няма. Всичко е помирено.

— Тогава знанието умира.

— Съществуването е единственото знание.

— Сигурен ли си?

— Почувствай го сама!

— Чувствам го. Но това не е достатъчно. Изпрати ме обратно, преди да съм се превърнала в нещо, което не искам да бъда.

— Какво повече от това би могла да желаеш?

— Въображението ми също ще умре. Усещам го.

— А какво е въображение?

— Нещо, родено от чувство и разум.

— Нима сега не се чувстваш добре?

— Да, чувствам се. Но не искам това усещане да е самотно. Когато докосвам чувството с разум, виждам, че то понякога не е нищо друго освен оправдание за неспособността ти да приключиш със сложността.

— Тук можеш да се справиш с всякаква сложност. Погледни данните! Нима разумът не ти показва, че това положение надвишава многократно онова, което ти е било известно само допреди миг?

— Но аз не мога да имам доверие и само на разума. Разумът без чувства е довел човечеството до извършването на чудовищни неща. Не се опитвай да разглобиш въображението ми по този начин.

— Ти ще запазиш разума и чувствата си!

— Но те се изливат неконтролируемо — с тази буря от блаженство, този дъжд от данни. Те ми трябват съединени, иначе въображението ми е загубено.

— Нека се губи тогава. То е послужило на целта. Стига му толкова! Можеш ли изобщо да си въобразиш нещо, което вече не си получила тук?

— Още не мога да разбера и в това е силата му. Ако е имало намерение с искрица божественост в него, познала съм го само чрез въображението си. Бих дала всичко друго, но от него няма да се откажа.

— И това ли е всичко? Никаква възможност?

— Никаква. Но дори само то е твърде много, за да се отрека от него.

— А любовта ми към теб?

— Ти вече не обичаш по човешки начин. Пусни ме да се върна.

— Добре. Ще си помислиш над това. Ще се върнеш.

— Върни ме! Веднага!

Махнах шлема от главата си и бързо се изправих. Върнах се в банята, после — в леглото. Доста време спах като упоена.