По пътя си бях видяла цъфнали черешови дървета, поля, лилави от детелина, обработени ниви, жълти от цъфнала рапица, отглеждана заради маслото й, няколко зимни камелии, които все още пазеха червеното и розовото си, зелени поникнали оризища, тук-там някоя магнолия, напръскана с бяло, сини планини в далечината, мъгливи речни долини. Бях минала през село, където тръстиковите покриви са покрити днес с цветна ламарина — синя и жълта, зелена, черна, червена. Имаше и разстояния, изпълнени със сивосини камъни, толкова изящни за външните градини. Случайна преживяща крава тихо измуча. Скалоподобни редици от покрити с найлон черничеви храсти, където се отглеждат копринени буби. Сърцето ми се разтуптяваше от тези гледки — керемидите, мостчетата, цветовете… Сякаш влизах в приказка от Лафкадио Хърн, беше като завръщане.
Мислите ми бяха повлечени назад към пътя, който бях изминала, към пресечните му точки с електронното ми проклятие. Предупреждението на Хокусай, че вечер пия прекалено много, че гравюрите му могат да се превърнат в капан за мен, може и да се окаже вярно. Кит бе предугадил минаването ми неведнъж. Как ли е могъл?
И тогава ми проблесна. Малката ми книжка с гравюри на Хокусай — тънко, подвързано с плат издание на Чарлс Б. Тътъл — ми беше подарък от Кит.
Възможно е по това време да ме е очаквал в Япония заради Осака. След като епигоните му ме бяха намирали на два пъти — вероятно чрез масирано сканиране на терминалите, — не би ли могъл да свърже движението ми с последователността на гравюрите в „Изгледи от планината Фуджи“ на Хокусай, към които съм силно привързана и той го знае, и просто да екстраполира и да чака? Имам силното подозрение, че отговорът е положителен.
Влизането в информационната мрежа с Кит беше изумително преживяване. Че съзнанието ми се разпръсна и потече, не отричам. Отначало не разбирах, че съм едновременно на много места, че се нося в потоци, че познанието, превъзходството и нещо като величие са край мен и в мен — това също беше особено възприятие. Скоростта, с която се родих, изглеждаше мигновена и това бе усещане за вечност. Достъпът до множество терминали и огромни банки с памет приличаше на единица за всезнание. Възможността за действие с това, което можех да променя в тази област, и последствията за онова място, където все още усещах далечното си тяло, изглеждаха като всемогъщество. А усещането… Опитах сладостта с Кит до мен и в мен. Тя се беше самопредала и възродила в новото прераждане, беше свобода от мирските желания, освобождение…
— Остани завинаги с мен! — сякаш казваше Кит.
— Не — сякаш отговарях аз, унесена, открила, че се променям още повече. — Не мога да се предам толкова лесно.
— Дори и заради единението и потока свързваща енергия?
— И тази чудесна липса на отговорност?
— Отговорност? За какво? Това е чисто съществуване. Тук няма минало.
— Значи съвестта изчезва.
— За какво ти е тя? И бъдеще няма!
— Тогава всички действия губят смисъла си.
— Вярно е. Действието е илюзия. Последствието е илюзия.
— И парадоксът триумфира над разума.
— Парадокс няма. Всичко е помирено.
— Тогава знанието умира.
— Съществуването е единственото знание.
— Сигурен ли си?
— Почувствай го сама!
— Чувствам го. Но това не е достатъчно. Изпрати ме обратно, преди да съм се превърнала в нещо, което не искам да бъда.
— Какво повече от това би могла да желаеш?
— Въображението ми също ще умре. Усещам го.
— А какво е въображение?
— Нещо, родено от чувство и разум.
— Нима сега не се чувстваш добре?
— Да, чувствам се. Но не искам това усещане да е самотно. Когато докосвам чувството с разум, виждам, че то понякога не е нищо друго освен оправдание за неспособността ти да приключиш със сложността.
— Тук можеш да се справиш с всякаква сложност. Погледни данните! Нима разумът не ти показва, че това положение надвишава многократно онова, което ти е било известно само допреди миг?
— Но аз не мога да имам доверие и само на разума. Разумът без чувства е довел човечеството до извършването на чудовищни неща. Не се опитвай да разглобиш въображението ми по този начин.
— Ти ще запазиш разума и чувствата си!
— Но те се изливат неконтролируемо — с тази буря от блаженство, този дъжд от данни. Те ми трябват съединени, иначе въображението ми е загубено.
— Нека се губи тогава. То е послужило на целта. Стига му толкова! Можеш ли изобщо да си въобразиш нещо, което вече не си получила тук?
— Още не мога да разбера и в това е силата му. Ако е имало намерение с искрица божественост в него, познала съм го само чрез въображението си. Бих дала всичко друго, но от него няма да се откажа.
— И това ли е всичко? Никаква възможност?
— Никаква. Но дори само то е твърде много, за да се отрека от него.
— А любовта ми към теб?
— Ти вече не обичаш по човешки начин. Пусни ме да се върна.
— Добре. Ще си помислиш над това. Ще се върнеш.
— Върни ме! Веднага!
Махнах шлема от главата си и бързо се изправих. Върнах се в банята, после — в леглото. Доста време спах като упоена.