24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

Дали щях да мисля различно за възможностите, бъдещето, въображението, ако не бях бременна — нещо, което подозирах, но още не бях му го казвала, и което той не успя да научи, тъй като вниманието му беше съсредоточено върху спора ни? Харесва ми да мисля, че отговорът ми би бил същият, но никога няма да го знам със сигурност. Състоянието ми беше потвърдено от местен лекар на другия ден. Направих посещението, което бях отлагала, защото животът ми тогава се нуждаеше от някаква сигурност — сигурност в каквото и да е. Екранът в кабинета остана тъмен три дена.

Четях и медитирах. После една вечер светлината се появи отново:

Готова ли си?

Активирах клавиатурата. Написах една-единствена дума:

Не.

След това изключих индукционния диван и шлема. Изключих и цялата система.

Телефонът иззвъня. Вдигнах.

— Ало?

— Защо не? — попита ме той.

Изпищях и затворих. Беше проникнал в телефонната мрежа, беше придобил глас.

Телефонът звънна пак. Обадих се отново.

— Никога няма да намериш покой, докато не дойдеш при мен — каза той.

— Ще дойда, ако ме оставиш на мира — отговорих аз.

— Не мога. За мен си специална. Искам те при себе си. Обичам те.

Затворих. Звънна се отново. Откачих телефона.

Разбрах, че скоро ще трябва да си тръгна. Бях смазана и потисната от всички спомени за съвместния ни живот. Бързо си събрах нещата и се махнах. Наех си стая в хотел. Щом се установих, телефонът иззвъня — отново беше Кит. Регистрацията ми беше минала през компютър и…

Накарах ги да изключат телефона ми от централата. Закачих на вратата табелката „Не безпокойте“. На сутринта видях телеграма, която се промушваше под вратата. От Кит. Искаше да говори с мен.

Реших да замина надалече. Да напусна страната, да се върна в Щатите.

За него беше лесно да ме следва. Оставяме електронни следи почти навсякъде. По кабела и спътниците, по оптичните влакна той можеше да бъде където си поиска. Като нежелан обожател ме тормозеше с обаждания, прекъснати телевизионни програми, за да светнат послания на екрана, вмъкваше се в собствените ми разговори с приятели, адвокати, посредници, магазини. Няколко пъти — какъв ужас! — дори ми изпрати цветя. Моят електрически бодхисатва, небесната ми хрътка не ми даваше покой. Ужасно е да си женен за постоянстваща информационна мрежа.

Установих се на село. Нямах нищо в дома си, с което да може да ме достигне. Изучавах начините да избягаш от системата, да се изплъзнеш от многобройните й сензори.

В малкото случаи, когато бях проявила небрежност, незабавно ме достигаше. Беше научил някакъв нов трик и се убедих, че го е разработил, за да ме вземе в своя свят насила. Би могъл да натрупа заряд в някой терминал, да го излее в нещо като кълбовидна мълния или животно и да изпрати това нетрайно произведение на близко разстояние, за да изпълни волята му. Разкрих слабостта му обаче в дома на мой приятел, когато някой дойде при мен, удари ме с ток и се опита да ме избута близо до един терминал — вероятно за да ме пресели. Ударих епигона, както Кит след това го назова в телеграма с обяснения и извинения, с най-близкия предмет, който ми попадна — запалена настолна лампа, която влезе в полето му и веднага прекъсна веригата му. Епигонът беше унищожен и така научих, че и слаб електрически пробив дестабилизира тези форми.

Стоях си на село и отглеждах дъщеря си. Четях, практикувах бойните си изкуства и се разхождах из горите, катерех се по планините, карах яхти, къмпингувах. Всичко това бяха селски занимания, много удовлетворителни за мен след живот, изпълнен с интриги, конфликти, заговори и контра-заговори, насилие и после — онзи малък временен остров на сигурност с Кит. Бях доволна от избора си.

Фуджи отвъд застиналата лава… Пролет… Сега съм върната. Изборът не беше мой.

17. Планината Фуджи от езерото Сува

И така, стигнах до езерото Сува, а Фуджи си почиваше смалена във вечерното разстояние. За мен това не е Камагучи с мощните отражения. Но е нещо ведро, което се свързва с настроението ми в някакъв покой. Бях поела в себе си живота на пролетта и тя се бе разпростряла из съществото ми. Кой ще наруши този свят, като наложи върху му нежелани творения? Затвори си устата.

Нима Бочан не намери зрелостта си в спокойна провинция? Имам теория за книгите, които приличат на книгата на Нацуме Сосеки. Някой ми беше казал, че всеки образован японец с пълна сигурност е чел тази книга. Така че и аз я прочетох. В Щатите ми казаха, че всеки образован янки с пълна сигурност е чел „Хъкълбери Фин“. Така че и нея прочетох. За Канада това е „Слънчеви скечове в един малък град“ от Стивън Лийкок. За Франция — „Големият Молн“4. Другите страни си имат свои книги от този вид. Всички те са пасторални, общото им е близостта с провинцията и със силите на природата във времето точно преди масовата урбанизация и механизация. Тези неща са на хоризонта и напредват, но служат само за да добавят пикантност и острота към вкуса на по-простите ценности. Това са юношески книги с национални черти и характер и се занимават с отдалечаването от невинността. Давала съм много от тях на Кендра.