24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

— Ако изключите терминала за един ден, може би ще си отидат — казах му аз — и не вярвам да се върнат.

— Ще трябва да се посъветвам с главния свещеник. Знаете ли нещо по този въпрос?

— Да, и междувременно все още бих искала да се стопля, ако може.

— Много добре. Оттук.

Последвах го, като изчистих обувките си и ги свалих, преди да вляза. Той ме заведе в задната част на храма в една привлекателна стая, която гледаше към градината.

— Ще отида да се погрижа да ви приготвят нещо за ядене и мангал с дървени въглища, за да се стоплите. — И той се извини и излезе.

Оставена сама, аз се радвах на златната рибка, която само на няколко стъпки плуваше в езерце, чиято повърхност от време на време се набраздяваше от дъждовни капки, на малък каменен мост, прехвърлен над езерцето, и на каменна пагода. Пътеки лъкатушеха между камъните и храстите. Исках да мина по този мост, толкова различен от някой метален свод — изпъкнал, студен и тъмен!, — и да се загубя там за век — два. Вместо това седнах и признателно изгълтах чая, който пристигна почти веднага, стоплих краката си и изсуших чорапите си на мангала, донесен малко след това.

По-късно вече вечерях и се наслаждавах на разговора с младия свещеник, който бях помолила да ми прави компания, а главният свещеник дойде и лично ме приветства — и тогава видях първия си епигон за деня.

Приличаше на съвсем малък слон с три хобота, който вървеше по една от витите градински пътеки и помиташе въздуха от двете си страни с онези змиевидни израстъци. Още не ме беше забелязал.

Показах го на свещеника, който не гледаше в тази посока.

— О, боже! — възкликна той и опипа броеницата си. Докато гледаше нататък, аз преместих тоягата си на достъпно разстояние.

Епигонът се приближаваше, затова побързах да довърша ориза и зеленчуците си. Страхувах се, че блюдото ми ще се прекатури в схватката, която скоро щеше да започне.

Свещеникът погледна към мене, щом чу стърженето на тоягата по камъните на пода.

— Нямате нужда от това — каза той. — Както ви обясних, тези демони не са агресивни.

Поклатих глава, докато преглъщах поредната хапка.

— Този ще нападне — възразих, — като разбере, че съм тук. Знаете ли, всъщност той търси точно мене.

— О, боже! — повтори той.

Изправих се, когато хоботите му се насочиха към мен и той приближи моста.

— Този е по-плътен от обикновено — установих аз. — Три дена, а?

— Да.

Отстраних подноса и направих крачка напред. Внезапно той се озова на моста и хукна към мен. Срещнах го с вдигната тояга, която той избегна. Завъртях я два пъти и ударих, докато се обръщаше. Ударът ми улучи земята, два хобота ме засегнаха едновременно — по гърдите и по бузата. Епигонът изчезна като изгорен водороден балон, а аз стоях, разтривах лицето си и се оглеждах.

Друг се вмъкна в стаята ни откъм храма. Нападнах го внезапно и уцелих от пръв път.

— Смятам, че вече трябва да си тръгвам — казах аз. — Благодаря ви за гостоприемството. Предайте на главния свещеник съжалението ми, че не можах да поговоря с него. Стоплена съм, нахранена съм и научих каквото исках да знам за вашите демони. Дори не си правете труда за терминала. Те вероятно скоро ще престанат да ви посещават и вече няма да се върнат.

— Сигурна ли сте?

— Познавам ги.

— Не знаех, че терминалите са преследвани. Продавачът не ни каза.

— Сега всичко би трябвало да е наред.

Той ме изпрати до портата.

— Благодаря ви, че прогонихте демоните — каза той.

— Благодаря, че ме нахранихте. Довиждане.

Пътувах още няколко часа, докато намеря място за нощуване в плитка пещера, като използвах пончото си за завеса срещу дъжда.

А днес дойдох тук, за да видя вълната на смъртта. Но още не. В това море не са достатъчно големи. Моята е още някъде оттатък.

19. Планината Фуджи от Шичиригахама

Фуджи край пиниите, през сенките, с надигащи се облаци до нея… Наближава изравняването на нещата. Времето е хубаво, здравето ми — стабилно.

Срещнах двама монаси на пътя вчера и вървях с тях известно време. Бях сигурна, че съм ги виждала и някъде другаде, затова ги поздравих и ги попитах дали това е възможно. Те казаха, че и те самите отивали на поклонение в далечен храм, и признаха, че и аз съм им се струвала позната. Обядвахме заедно край пътя. Разговорът ни се ограничаваше до баналности, макар че ме попитаха дали съм чувала за посещавания от демони храм в Канагава. Колко бързо се разпространяват такива новини. Казах, че съм чула, и размишлявахме над странността на това явление.

След някое време започнах да се дразня. Накъдето и да завиех, все се оказваше, че пътят ни съвпада. Макар да нямах нищо против малко компания, не желаех дълготрайни придружители, а техният път се доближаваше прекалено много до моя. Накрая стигнахме до един разклон и аз ги попитах накъде ще тръгнат. Те се поколебаха, после казаха, че ще тръгнат надясно. Аз тръгнах наляво. След малко ме настигнаха. Казаха, че са променили намеренията си.

Щом пристигнахме в следващия град, предложих на човек с кола добра сума, за да ме откара в съседното село. Той се съгласи, потеглихме и ги оставихме там.