61 часа

Холанд се настани зад волана. Вътрешността на колата без отличителни знаци все още беше топла. Пътищата бяха все така безлюдни и заледени. Посред нощ, в разгара на зимата, насред огромната бяла пустош. Нищо не се движеше освен вятъра. Минаха покрай долния край на уличката, където живееше Джанет Солтър. Тя също беше безлюдна. Холанд се беше привел над волана със закопчан колан. Дебелата шуба му пречеше. Ричър беше изпънал крака на съседната седалка. Без колан и с разкопчана шуба. Беше свалил ръкавиците си и бе натикал ръце в джобовете. Коловозите бяха замръзнали и напукани от студа. Предните колела подскачаха наляво-надясно. Веригите на задните равномерно потракваха. Високо над главите им светеше почти пълната луна, бледа и тъжна зад тънък слой облаци.

— Колко време хората ти ще останат в периметъра? — попита Ричър.

— Няма определен срок. Директорът на затвора ще ги освободи по своя преценка.

— Кога горе-долу според теб?

— След един час.

— Значи, ако видим ченге преди това, той е нашият човек.

— Ако изобщо видим някого.

— Според мен ще видим — поклати глава Ричър.

Излязоха на стария двупосочен път, който вървеше успоредно с магистралата. Поеха на запад. Осем километра. Нито бавни, нито бързи. Вятър и късчета лед във въздуха. После направиха още един завой, този път на север. Предстояха им дванайсет километра по тясното, изпълнено със завои шосе. Изминаха ги безпрепятствено. Пред очите им се появи пистата. Внушителна, както винаги. Просторна, широка и равна, простираща се отвъд светлината на фаровете. Все още суха и почистена. Холанд изобщо не намали скоростта. Колата подскочи и стъпи на бетона. Фаровете осветиха безкрайната сивота отпред. Нищо освен мрак. Никакви светлини, никакво движение. Дървените къщи в далечината изглеждаха черни. Зад тях се извисяваше каменната сграда, още по-черна.

На двеста метра от тях Холанд вдигна крак от газта. Колата забави ход. Той все още беше приведен над волана, закопчан с колана и почти обездвижен в дебелата си шуба.

— Къде ще оставим колата?

— Няма значение — отвърна Ричър, който продължаваше да седи полуизлегнат в седалката без колан, с ръце в джобовете.

— Трябва да я скрием някъде, за да не я види онзи. Ако изобщо се появи.

— Той вече е тук — рече Ричър.

— Какво?!

— Току-що е пристигнал.

Колата продължи по инерция, после спря. На трийсетина метра от първата редица къщи. Вместо на спирачката кракът на Холанд беше на пода. Лостът на скоростите беше в положение „драйв“, но ниските обороти на двигателя не бяха достатъчни, за да преодолеят съпротивлението на веригите. Колата остана на място. На ръба между движението и покоя.

— Кога разбра? — попита Холанд.

— Преди три минути със сигурност — отвърна Ричър. — А започнах да подозирам преди трийсетина. В общ план преди трийсет и един часа. Но тогава все още не знаех, че знам.

— Нещо, което съм казал?

— По-скоро нещо, което не каза. И нещо, което не направи.

— Например?

— Преди малко, когато излязохме на пистата, ти не намали скоростта и не изключи фаровете. А би трябвало, защото нашият човек може да ни е изпреварил. Но ти не го направи, защото ти си човекът.

— Грешиш — възрази Холанд.

— Не, не греша. Прекарахме един час под земята снощи и след като излязохме навън, трябваше веднага да се обадиш в къщата на Джанет Солтър. Но ти не го направи. Наложи се да ти напомня. Оказа се, че тя е добре, защото по това време нападателят все още не беше стигнал до нея. А ти го знаеше предварително, защото ти си нападателят. Затова дори не помисли да се обадиш. Би трябвало да проявиш повече съобразителност.

Холанд мълчеше.

— Снощи разговарях с Питърсън — продължи Ричър. — Той дойде в осем часа, когато все още вярвахме, че след вечерната проверка в затвора ще се окаже, че един човек липсва. Бяхме разтревожени и напрегнати. Той ме дръпна настрана и ме попита дали съм въоръжен. Отговорих утвърдително. После добавих, че и мисис Солтър е въоръжена. При подобна ситуация тези въпроси са нормални. Но снощи ти не ги зададе. А трябваше.

— Приех, че сте въоръжени — каза Холанд. — Отдавна знам, че мисис Солтър притежава револвери. Преди време ми поиска съвет за мунициите.

— И ти си ѝ дал добър съвет. Но би трябвало да си абсолютно сигурен, че споменатите револвери са на мястото си. Най-малкото да попиташ дали е така. Всеки би го направил. С изключение на онзи, който е сигурен, че тя няма да има нужда от тях.

Холанд не каза нищо.