61 часа

Така бе станало и с двамата. Не частично, не половинчато. Изпитвали са пълно доверие. Отворени докрай в буквалния смисъл на думата. Врати, прозорци, сърца, ум. Не полуразтревожени, не полуофициални, не полуподозрителни.

Бяха изпитвали пълно доверие.

Не всяко ченге можеше да им причини това.

Бил е ченге, когото и двамата са познавали. Срещали са се с него, били са близки с него.

Какво би направила твоята елитна част сега, беше попитал Питърсън.

Отговор: Ричър, Сюзан и всички останали членове на Специална елитна част 110 биха качили краката си на повреденото бюро, а после биха изпратили двама млади и жадни за действие лейтенанти да изготвят подробна карта на живота на жертвите, да направят списък на всичките им познати в болтънския полицейски участък, като ги подредят по степен на близост. После той, тя или който и да било друг от останалите щяха да изработят общ индекс въз основа на този списък и от него щеше да изскочи името, което най-често се повтаряше.

Ричър не разполагаше с двама жадни за действие лейтенанти.

Но в замяна на това разполагаше с алтернативен подход.

Минута по-късно в коридора се разнесоха стъпки. Неритмични. Пошляпване на едната подметка, следвана от влачене на другата. Старецът от рецепцията, който леко накуцваше. Главата му надникна през процепа на вратата.

— Началник Холанд пътува насам — съобщи той. — Напуснал е мястото си в кордона, въпреки че не би трябвало да го прави.

Ричър само кимна.

— Случилото се с мисис Солтър е ужасно — рече старецът.

— Знам.

— А знаете ли кой го е извършил?

— Още не. Никой ли не се е обаждал да докладва?

— Кой да се обади?

— Може би съсед. Имало е изстрел.

— Вътре в къщата?

— Да, в библиотеката.

— Къщите са отдалечени една от друга — сви рамене старецът. — Повечето имат специални стъкла на прозорците срещу бурите. Трипластови. А в нощ като тази всички са били плътно затворени.

Ричър не каза нищо.

— Това е дело на наш човек, нали? — попита възрастният мъж.

— Откъде накъде?

— Началник Холанд свика общо събрание малко преди да се включат сирените. Не виждам друга причина за това. Имам предвид адвоката, мистър Питърсън, а накрая и мисис Солтър. Премахнати с лекота, просто ей така. Трябва да е някой от нашите. А после вие попитахте кой се е явил последен на позиция.

— Били ли сте полицай? — вдигна глава Ричър.

— Трийсет години съм работил в този участък.

— Моля за извинение.

— Много бих искал да докопам този тип.

— Тази вечер сте разговаряли с него. Или преди, или след операцията.

— Всички ми звучаха нормално.

— Добре ли ги познавате?

— Не и новите.

— Някой бил ли е особено близък с мисис Солтър?

— Повечето. Тя си е част от нас. Беше част от нас.

На шестстотин километра на юг и на единайсет хиляди метра височина отново иззвъня телефонът на Платон. Парите, които той беше взел от руснака, вече пътуваха по света. От една държава в друга, невидими и непроследими. Едно автоматизирано нощно пътуване, което щеше да продължи седем часа. Някъде по света винаги имаше отворени банки. Депозитът се мярна на някакъв екран в Хонконг и се препъна в парола. Това означаваше, че собственикът на сметката трябва да бъде уведомен. Банковият чиновник реагира незабавно и избра един номер. Обаждането се раздроби на пет отделни контакта, всеки от който автоматично се прехвърляше на следващия. И в крайна сметка стигна до кабината на един боинг, който летеше високо в небето над Небраска. Платон отговори на обаждането и го изслуша без никакъв коментар. Вече се беше превърнал в най-богатия човек, когото познаваше. И винаги щеше да бъде такъв. Защото той беше Платон, а другите не бяха. Нито родителите му, нито руснакът, нито някогашният му сътрудник Мартинес. Никой.

Банковият чиновник в Хонконг приключи разговора с Платон и набра още един номер. В Бруклин, Ню Йорк. Там беше три часа сутринта, но насреща веднага вдигнаха. Беше руснакът, който му плащаше много повече от Платон.

— Казах му, че парите вече са в сметката му — съобщи чиновникът.

— Сега ги върни обратно — нареди руснакът.

Чиновникът кликна с мишката и започна да скролва.

— Готово — съобщи той.

— Благодаря — каза руснакът.

От Бруклин руснакът се обади в Мексико Сити. На номер на местна правоохранителна агенция, чието име беше твърде дълго, за да си го преведе. Вдигна някакъв полковник. Руснакът докладва, че всичко върви по план.

— Платон вече е във въздуха — каза полковникът. — Излетя преди повече от три часа.

— Знам — рече руснакът.

— Искам петнайсет процента — заяви полковникът.

Руснакът замълча, преструвайки се на ядосан. Беше обещал десет процента. През цялото време бяха говорили да делят деветдесет на десет. Но самият той се беше подготвил за осемдесет на двайсет. Искаше осемдесет процента от бизнеса на Платон. Осемдесет и пет означаваше неочаквана премия. Щедър подарък. Полковникът не беше амбициозен човек. Ограничен във всяко отношение. Затова беше полковник, а не генерал.

— Здравата ме притискаш — рече с въздишка руснакът.

— Приемаш или се отказваш — отвърна полковникът.

— Говориш така, сякаш нямам никакъв шанс.

— Наистина нямаш.