61 часа

Полицаят провери оръжието си. Направи го инстинктивно, по навик. Първо служебния пистолет в кобура, а после и другия в джоба си. И двата бяха заредени. Един патрон в цевта, плюс още четиринайсет в пълнителя.

Беше сигурен, че тези в пълнителя няма да му потрябват.

Ричър предприе последна обиколка на къщата на Джанет Солтър. Знаеше, че едва ли някога щеше да се върне тук и затова искаше да запечата обстановката максимално дълбоко в съзнанието си. Огледа внимателно всичко — входната врата, задната врата, вратата към сутерена. Кухнята, антрето, библиотеката, положението на тялото ѝ, книгата в скута ѝ. Заключението му беше, че са ѝ били необходими някъде между пет и осем минути, за да се настани удобно на мястото, на което я беше застигнал куршумът. При положение че е била в състояние на паника. Това време може би ѝ е било нужно, за да се отпусне и успокои дори в присъствието на доверено лице, каквото би трябвало да бъде въоръженото общинско ченге.

Още минута толеранс за оттеглянето на охраната ѝ от къщата. Това означаваше, че някой се е явил под тревога в затвора със закъснение между шест и девет минути.

Което би трябвало да направи впечатление на някой друг.

Може би.

Ако изобщо е имало проверка.

И ако този човек изобщо се бе появил там.

Ричър вдигна ципа на шубата, нахлупи шапката над ушите си и дръпна качулката върху нея. После сложи ръкавиците си, отвори вратата и излезе навън. Студът яростно го връхлетя. Но той не му обърна внимание. Прояви воля. Затвори вратата след себе си, прекоси алеята и тръгна към полицейския участък. През цялото време беше нащрек, като постепенно изпадна в особеното състояние на хипертревога, което му даваше увереността, че може да извади оръжието си и да стреля хиляда пъти по-бързо от всеки противник. Състоянието, в което можеше да изкопае рудата, да я превърне в метал и да отлее ново оръжие още преди противникът да посегне към своето.

Аз не се страхувам от смъртта.

Смъртта се страхува от мен.

Страхът се превръща в агресия.

Чувството за вина — също.

В участъка нямаше никой, с изключение на цивилния служител на рецепцията. Висок и кльощав индивид на видима възраст около седемдесет години, който седеше на стола си с мрачно изражение на лицето. Ричър попита дали има нещо ново, а мъжът отвърна, че няма. Ричър попита колко време ще продължи блокадата, а той каза, че не знае. Полицията нямала опит в подобни ситуации. Никой никога не беше бягал от затвора.

— И все още е така — увери го Ричър. — Човекът се е скрил някъде в периметъра.

— Така ли мислите?

— Да.

— На какво основание?

— На здравия разум — отвърна Ричър.

— Ако сте прав, блокадата едва ли ще продължи повече от час-два. Периметърът е някъде около километър и половина. Два часа са достатъчно време, за да решат, че човекът или е успял да се промъкне през блокадата, или изобщо няма подобни намерения.

— Кажете ми как се осъществява проверката на личния състав. Там, в района на затвора.

— Аз я правя — отвърна старецът. — От тук, по радиостанцията. Карам по списъка, а те ми отговарят от колите си. Викам ги по име.

— Какви са резултатите тази вечер?

— Всички са налице и по местата си.

— Отсъстващи?

— Няма.

— Засечки? Колебания?

— Не.

— Кога направихте проверката?

— Започнах със сирените. Отне ми около пет минути. От началото до края.

— Значи се самоидентифицират, така ли?

— Не ви разбрах.

— На практика вие не знаете къде се намират и какво правят — поясни Ричър. — Знаете само дали отговарят или не.

— Питам ги къде се намират и те ми казват. Или на позиция, или близо до нея. Директорът на затвора има пълномощия да ги провери.

— Как?

— Качва се на някоя от вишките и ги наблюдава. Земята е равна, вижда се надалеч. Или се включва на нашата вълна и им прави проверка по радиостанциите.

— Тази вечер направил ли го е?

— Не знам.

— Кой зае позиция последен?

— Не мога да кажа. В началото на проверката всички бяха в движение. В края вече бяха на позиция.

— Според тях.

— Защо трябва да се съмнявам?

— Трябва да се свържете с началник Холанд — въздъхна Ричър. — Мисис Солтър е мъртва.

Ричър тръгна да обикаля безлюдния участък. Общата зала, кабинета на Холанд, тоалетните, стаята със снимките от местопрестъплението, забодени на стената. Рокерът, адвокатът. Седна с гръб към рокера и погледна адвоката. Не му знаеше името, не знаеше нищо за него. Но въпреки това беше сигурен, че е бил в положението на Джанет Солтър. С тази разлика, че бе мъж, а не жена. На заледен междуселски път, а не в приятно отоплена библиотека. Но и двамата бяха обикновени хора, приспани от фалшиво чувство за сигурност, подмамени да се отпуснат. Скоростният лост на неутрална позиция и сваленото странично стъкло в колата на адвоката бяха като удобното кресло и книгата в скута на Джанет Солтър.

Вникни в мотивите им. Опитай да разбереш какви са целите и стремежите им, страховете и нуждите им. Мисли като тях. Гледай като тях. Бъди като тях.