61 часа

Гледаха напред в продължение на цяла минута. После Холанд отмести крак от спирачката и колата затрака с веригите си по бетона. Цели три километра. Пред очите им бавно изплуваха двете редици кафяви постройки, зад които стърчеше плочестият покрив на каменната къща. Холанд спря горе-долу на същото място, на което Ричър беше спрял сутринта. Но гледката вече беше различна. Никакви хора. Никакви пикапи. Никакви покрити с брезент мотоциклети. Само едно огромно, равно и старателно почистено пространство, сред което се гушеха дървените къщички, мрачни и изоставени.

Слязоха от колата. Сложиха шапките си, дръпнаха циповете и надянаха ръкавиците. Температурата продължаваше да пада. Много под нулата, утежнена от силния вятър. Студът бързо проникна през подметките на Ричър. Лицето му стана безчувствено за броени секунди. Холанд и Питърсън демонстрираха храброст, но си личеше, че и те страдат от жестокия студ. На лицата им се появиха червени петна, клепачите им пърхаха, започнаха да кашлят.

Насочиха се директно към каменната постройка, която изглеждаше точно така, както и сутринта. Отчасти мрачна и заплашителна, отчасти просто странна. Питърсън побутна вратата, но тя не помръдна. Изтърка с палец прясната скреж от ключалката, точно както го беше направил Ричър.

— Няма драскотини — констатира той. — Не е използвана често.

— Не е било нужно — кимна Ричър. — Отключили са я преди година, а днес сутринта са я заключили.

— И къде е ключът?

— Добър въпрос.

— Взели са го със себе си — рече Холанд.

— Едва ли — поклати глава Ричър.

— А защо не?

— Защото това място се продава. Логично е да го оставят някъде за новия собственик.

— Къде?

— Може би под изтривалката.

— Не виждам изтривалка.

— Значи под някоя саксия.

— Каква саксия, по дяволите?

— Фигуративно казано — обясни Ричър. — Хората оставят ключовете си на обичайни места.

Направиха един бавен кръг около сградата, като се оглеждаха внимателно. Но нямаше какво да видят. Сняг, бетон, двете редици дървени къщички, каменната постройка.

— Как трябва да изглежда? — попита Питърсън. — Като обикновен ключ?

— Голям ключ — поправи го Ричър. — Вратата е блиндирана, а това предполага сложна ключалка. С куп подвижни части, които се превъртат трудно. Следователно и ключът трябва да е голям и солиден. С Т-образна форма, като ключовете за навиване на стенните часовници. Вероятно изработен от специална стомана. От онези, които струват от хилядарка нагоре, но това едва ли е представлявало проблем за Пентагона.

— Може би са го заровили в снега. В колата имам металотърсач.

— Предполагам, че руснакът от Бруклин едва ли разполага с такъв. А това означава, че не е закопан в снега. Освен това не е любезно да караш клиента си да копае из преспите в продължение на часове.

— Къде е тогава?

Стените на постройката бяха покрити с каменни корнизи и метални орнаменти. Всяко разстояние в рамките на човешкия ръст би било прекалено очевидно. Ричър направи още една обиколка, опипвайки вдлъбнатините на височина над два и четирийсет. Нищо. По-високо разположено скривалище беше малко вероятно, освен ако руснакът не си носи сгъваема стълба.

Ричър прекрати обиколката си и отново огледа сградата.

— Трябва да е на точно определено място — промърмори той. — Например под третото нещо отляво или четвъртото отдясно.

— Какво нещо? — попита Питърсън.

— Къща, легло и бог знае още какво.

— А не можем ли да разбием вратата с щанга?

— Тя е блиндирана. Което ще рече, че може да издържи на мощна ударна вълна.

— Но ние ще дърпаме навън, а не навътре.

— Ударната вълна се придружава от вакуум. Налягане, последвано от спад. Налягането натиска навътре, а спадът означава засмукване в обратна посока. Точно толкова силно, колкото и налягането. Което прави подобни врати изключително здрави.

— В такъв случай да започваме търсенето — предложи Питърсън.

— Кое е щастливото ти число?

— Три.

— Значи започваме с третата къщичка под третия дюшек.

— Откъде ще броим?

Ричър замълча за момент.

— Още един добър въпрос. Да речем, първият ред отляво надясно. Но всяка система на броене е субективна. Следователно объркваща. Обективно погледнато, ще бъде по-добре, ако изберем най-близкия или най-отдалечения маркер.

— Откъде?

— От тук. От тази заключена врата.

— Но от това не следва, че ключът изобщо се намира в някоя от къщичките.

— Не е в снега и не може да бъде в самата сграда. Какво друго ни остава?

Питърсън се обърна и тръгна към най-близката постройка. Първата на задния ред, разположена срещу втората на предния. Същата, която Ричър беше проверил сутринта. Вратата беше отключена. Питърсън я бутна и влезе. Ричър и Холанд го последваха. Грубите пердета си бяха на прозорците. Но всичко останало беше изнесено. Непокътнати бяха само дванайсетте легла с метални рамки и голи дюшеци на сини и бели черти. Помещението изглеждаше тъжно, изоставено и празно.

Но беше топло.