61 часа

Кафе пиха всички, които бяха будни. Джанет Солтър, Холанд, Питърсън, Ричър и двете полицайки от дневната смяна. Вероятно за да се стоплят. Мобилният телефон на Холанд звънна, когато всички бяха преполовили чашите си. Той закрепи своята в едната си ръка, а с другата включи апарата. Послуша известно време, после го изключи и го прибра в джоба си.

— Магистралният патрул — поясни началникът. — Рокерите се изнасят. Трийсет и шест пикапа току-що са излезли на магистралата.

Един без пет следобед.

Оставаха петнайсет часа.

25

Ричър се върна в участъка с колата на Холанд, който го запозна с подробностите. Магистралните патрули проверявали пътя за евентуални проблеми с разчистването. Един от тях спрял на източното платно и наблюдавал трафика. В даден момент зърнал с крайчеца на окото си дълъг конвой автомобили, които се приближавали по заснежения път откъм строителния лагер. Някъде между трийсет и четирийсет пикапа с по трима души в кабините и покрити с брезент мотоциклети в товарната част, заобиколени с кашони. Колоната намалила скоростта, преминала през детелината и се включила в движението на запад. Приличала на влак, добавил полицаят. На самия „Нордърн Пасифик“. С дължина от около четиристотин метра, тя се точела в продължение на цели двайсет секунди.

Дежурният в участъка потвърди новината. Рапортите на магистралните патрули продължавали да пристигат един след друг. В момента конвоят от пикапи се намирал на шестнайсет километра от Болтън и се движел с висока скорост. Но недостатъчно висока, за да бъдат глобени. Поддържали около сто и пет километра в час и продължавали да се движат на близко разстояние един от друг.

Влязоха в кабинета със снимките от местопрестъплението. Четири бюра, наблъскани близо едно до друго, четири стола. Холанд и Питърсън седнаха един до друг, а Ричър се настани срещу тях, с гръб към снимките на мъртвеца, облечен в черно.

— Доволен ли си, че се махнаха? — обърна се към Холанд той.

— Че защо да не съм?

— Тези хора продаваха метамфетамини.

— Ние сме малък град и функционираме според правилата на малкия град — рече Холанд. — Когато видим нечий гръб да се отдалечава, все едно сме решили проблема.

— Край на проблема — кимна Питърсън.

— Не е точно така — възрази Ричър. — Те разчистиха и се махнаха, защото са разбрали, че обектът скоро ще бъде затворен. А затварянето изисква излъскване. Единственото петънце върху него е Джанет Солтър. В момента тя се намира в още по-голяма опасност от преди. Защото е единственото препятствие, което стои между голям престъпник и голяма пачка пари.

— Платон Мексиканеца.

— Който и да е.

— Правим всичко възможно — въздъхна Холанд. — Охраняват я седмина полицаи, които няма да мръднат от там. Тя е в безопасност.

— Освен ако сирените не завият отново.

— Ти каза, че няма да завият.

— Обоснованото предположение все пак си остава предположение. Просто не забравяй, че сега му е времето да се тревожим, а не да се успокояваме.

— Давам ти официално разрешение да ме сриташ в задника, ако видиш, че се отпускам — заяви Холанд. — Може да си имаме проблеми, може да не сме славната американска армия, но дотук се борихме успешно. Не го забравяй.

— Знам, съжалявам — кимна Ричър. — Грешката не е ваша, а на кмета. Трябва да е бил луд, за да подпише такъв договор.

— Не е така. Това са работни места, които не могат да бъдат изнесени в чужбина. В момента правилата на играта са такива.

В стаята настъпи тишина.

— Мотелите продължават да са пълни — подхвърли Питърсън.

— Знам — рече Ричър.

— Тогава къде спи лошият?

— В колата си. Или в съседната община.

— А къде се храни?

— Пак там.

— В такъв случай не трябва ли да използваме пътни заграждения? Подстъпите към града са само три.

— Не — отсече Холанд. — Би било предпоставка за грешка. Ако установим статичен периметър, той може да е вече вътре. Трябва да останем мобилни. — После отново замълча, сякаш отмяташе точка по точка плана в главата си.

Вероятно всичко беше наред, тъй като следващият му ход беше да стане и да излезе от стаята, без да каже нито дума. Ричър долови скърцането на линолеума под подметките му, последвано от затръшването на врата. Човекът имаше работа и се беше затворил в кабинета си.

— Трябва да хапнем — обади се Питърсън. — Ела у дома. Ким ще се радва на компанията ти.

— Защото е Самотна?

— Да.

— В такъв случай не бива да вижда само теб и мен. Иди да я вземеш. Ще обядваме някъде навън.

— Няма да намерим маса.

— Ще ида да се наредя на опашка, докато се върнете.

— Къде?

— Във вчерашното кафене. Срещу площада.

Питърсън промърмори едно „но“, после млъкна.

— Знам, знам — въздъхна Ричър. — От там се вижда участъкът. Няма как да пропусна готовия за път автобус.