61 часа

— Студено ли ви е? — попита Джанет Солтър.

Ричър се усмихна, колкото му позволи замръзналото му лице.

— Нищо ми няма.

Прибраха се в къщата и се заеха да отстраняват замръзналия сняг от дрехите си. Изтърпяха и болката на размразяването. Ушите на Ричър горяха, носът и брадичката му бяха пронизани от болезнен сърбеж. Питърсън и двете полицайки очевидно изпитваха същото, но не показаха признаци на недоволство. Очевидно ставаше въпрос за някаква особена гордост, типична за жителите на Южна Дакота. Началник Холанд беше далеч по-добре. Отоплената кола, далеч от ледения вятър, все пак имаше значение. Но въпреки това и той си направи труда да потръпне, влизайки в антрето. Облекчение, помисли си Ричър. Опасната авантюра, наречена разходка, беше отминала.

Двете полицайки заеха обичайните си места. Джанет Солтър отиде да включи електрическата кана. Ричър, Питърсън и Холанд я наблюдаваха от антрето. Телефонът иззвъня. Джанет Солтър извика някой да го вдигне. Направи го Питърсън. Послуша няколко секунди, после подаде слушалката на Ричър.

— За теб — рече. — Жената от сто и десета.

Ричър пое слушалката, а Питърсън и Холанд се оттеглиха към кухнята. Инстинктивна проява на любезност.

— Свързах се с един човек от Военновъздушните сили — рече гласът.

— И?

— Нещата се изясняват. Бавно, но не заради някаква секретност. По-скоро обратното — защото това място е изоставено и забравено от много години. Отпаднало е от списъците отдавна — може би още когато кучето на Господ е било пале. Никой не си спомня нищо за него.

— Дори предназначението му?

— Всички детайли са архивирани. Засега моят човек успя да се добере единствено до някакъв рапорт, в който се описват трудностите по време на строителството. Няколко пъти са променяли архитектурните планове заради особеностите на терена. Споменават се някакви шисти. Имаш ли представа какво е това?

— Скални маси. Вероятно много твърди, след като са им създавали проблеми.

— Наистина е имало някакво подземно строителство.

— Със сигурност — кимна Ричър. — За два часа проучвания резултатът ти никак не е лош.

— За един — поправи го гласът. — Преди това си подремнах.

— Ти си лоша.

— При последната проверка установих, че не си ми началник.

— Добре. Нещо друго?

— Извадих късмет с ченгето от Флорида на име Каплър. Служил е в Маями, роден пак там преди трийсет и шест години. Преди две е подал молба за напускане без видими причини. Не е имал здравословни проблеми, не е теглил кредити. Ще науча повече, след като вляза в архивите на тамошния полицейски участък.

— И това ли може твоят „Гугъл“?

— Не, ще използвам други източници. А после ще ти се обадя.

— Благодаря — рече Ричър. — Нещо друго?

— Моят човек не иска да говори — отвърна след малка пауза тя.

— Онзи от Форт Худ?

— Мълчи като риба.

— Къде е?

— В килията.

— На територията на Тексас?

— Да.

— Значи ще трябва да отговаря по обвинение в убийство според наказателния кодекс на щата Тексас или пък по обвинение в предателство според военния закон. Няма мърдане. И в двата случая ще бъде изпържен. Затова няма стимул да проговори.

— Ти как би постъпил?

— Каква е целта ти?

— Да открия играчите извън щата. С кого е разговарял, как и защо.

— Защо е ясно. Вероятно е служил в Ирак или Афганистан, изкушил се е от хуманитарните дрънканици и е налапал въдицата. На въпроса „как“ отговорите не са много. Мобилен телефон, имейл или кодиран уебсайт. Най-интересен обаче е въпросът „с кого“.

— Как да го накарам да проговори?

— Заповядай му. Ти си по-старша по чин, а той е обучаван да се подчинява.

— Няма да е достатъчно. Никога не е.

— Живи ли са родителите му?

— Да.

— Други роднини?

— По-малък брат, в момента е на тренировъчен курс във флота, кандидат за тюлен.

— Много добре. Всъщност отлично. Трябва да изведеш момчето някъде на север, да го настаниш и да му предложиш сделка.

— Не мога да го направя.

— Можеш — под формата на изясняване на положението му. Кажи му, че при всички случаи ще бъде изпържен, но от него зависи за какво. Домашно насилие от страна на завърнали се от мисия военнослужещи е най-сигурната възможност. Никой не го оправдава, но всички проявяват разбиране. Кажи му, че ако се съгласи да сътрудничи, това ще бъде всичко, което светът ще научи за него. Но веднага го предупреди, че ако откаже да сътрудничи, ще пуснеш ход версията с предателството. Родителите му ще потънат в земята от срам, брат му никога няма да стане тюлен и дори гимназията ще се отрече от него.

— Дали ще се получи?

— Остава му само името. И службата в Четвърта пехотна дивизия. А там държат на тези неща.

Мълчание.

— Повярвай ми — добави Ричър. — Дай му възможност да се измъкне с чест.

— Домашното насилие е чест, така ли?

— Да, ако го сравниш с алтернативите.

— Добре, ще опитам.

— Не забравяй и за мен — побърза да добави Ричър. — Трябва да разбера какво е съоръжението, построено от Военновъздушните сили. Мащаб, цел, архитектура. Все същите неща, за които те питах. Колкото е възможно по-скоро.

— Друго?

— Омъжена ли си?

Тя затвори, без да отговори.

* * *