61 часа

— Всичко това не я прави по-малко луда.

— Искаш ли да опиташ да я разубедиш?

* * *

Ричър се опита. Отиде там заедно с Питърсън. Джанет Солтър беше в кухнята в компанията на двете полицайки от дневната смяна. Електрическата кана беше прегряла. Във въздуха се носеше аромат на кафе и горещ алуминий.

— Според полицаите ти си казал на Питърсън, че рокерите се готвят да отпътуват.

— Така си мисля — кимна Ричър.

— Следователно няма да е опасно, ако изляза да се поразходя.

— Човекът с револвера не е рокер. И никога не е бил.

— Но едва ли ще дебне навън, нали? Ти сам го каза снощи. Много е студено.

— Студено е и за разходка.

— Глупости. Ако ходим бързо, ще бъде дори приятно.

— Множествено число?

— Надявам се, че ще ме придружиш.

Единайсет без пет сутринта.

Оставаха седемнайсет часа.

По сложност планът на Питърсън се доближаваше до операциите на Сикрет Сървис, свързани с всяко напускане на Белия дом от страна на президента. Трите охраняващи коли бяха изпратени да патрулират подстъпите към града от юг, изток и запад, изпълнявайки ролята на подвижен кордон. В компанията на двете полицайки от дневната смяна самият Питърсън щеше да се придвижва пеш, на една ръка разстояние от мисис Солтър. Ричър щеше да се разхожда с нея, като трябваше да внимава винаги да бъде откъм страната на преминаващите коли. Иначе казано, жив щит, въпреки че Питърсън не използваше тази дума.

Навлякоха всички топли дрехи, с които разполагаха, и излязоха навън. Западният вятър носеше леден въздух от Уайоминг. Смразяващо леден. Ричър беше ходил във Уайоминг през зимата и беше оцелял. Но си бе отбелязал никога повече да не допуска тази грешка. Питърсън вървеше отпред с едната полицайка от дневната смяна. Другата крачеше успоредно с тях по насрещния тротоар. Ричър вървеше рамо до рамо с Джанет Солтър. Тя беше увила устата си с шал. Той не прибягна до подобна защита. Докато вятърът духаше в гърба му, положението се понасяше. Но когато завиха зад ъгъла и поеха на север към центъра на града, носът и бузите му бързо изтръпнаха, а очите му се насълзиха. Той дръпна качулката си максимално напред, като се опитваше да предпази поне част от лицето си. Но веднага усети липсата на периферно зрение. Тротоарът беше покрит със замръзнал сняг, ходенето по него беше трудно.

— За какво мислите? — обади се Джанет Солтър.

Гласът ѝ прозвуча приглушено и думите ѝ бързо потънаха в ледения вятър.

— За февруари хиляда деветстотин трийсет и шеста — отвърна Ричър. — Минус петдесет градуса в разгара на Голямата депресия. Пясъчни бури, суша, снежни виелици. Защо не сте се изселили в Калифорния, по дяволите?

— Много хора го направиха. Но някои нямаха избор и останаха. А лятото през онази година беше наистина много горещо.

— Питърсън ми каза — кимна Ричър. — Температурна разлика от над сто градуса.

— А спомена ли ви за ветровете шинук?

— Не.

— Горещи ветрове, които идват от Черните хълмове. Един ден през януари хиляда деветстотин четирийсет и трета температурата беше минус двайсет градуса, но само след две минути се вдигна до плюс седем. Двайсет и седем градуса в рамките на сто и двайсет секунди. Най-рязката разлика, регистрирана в цяла Америка. Стъклата на къщите станаха на сол от термичния шок.

— Военно време — отбеляза Ричър.

— Капризи на съдбата — кимна Джанет Солтър. — Точно на този ден немците загубиха контрол над летищата около Сталинград, на хиляди километри от тук. За тях това бе началото на края. Нещо, което може би е било известно само на вятъра.

Продължиха да крачат напред. Питърсън се беше откъснал доста пред тях. Полицайката зад него изоставаше, а другата беше на една линия с нея, но на отсрещната страна на улицата. Скоро се изравниха с паркинга на ресторанта. Заведението беше оживено. През вратата непрекъснато влизаха и излизаха хора. Повечето от тях не бяха подходящо облечени. Всички изглеждаха нещастни.

— Дошли са на свиждане с близките си в затвора — обади се Джанет Солтър. — В последно време въртим по-голяма търговия от всички градове в щата, с изключение на Маунт Ръшмор.

Думите ѝ накараха Ричър да помисли за резервния автобус от Минеаполис, който тръгваше в два следобед. Нямаше навик да планира нещата предварително, но знаеше, че от там има път, който води на юг. Към Небраска, Канзас, Оклахома и накрая Тексас, където беше топло. Имаше и още един — наляво към Канзас, през Мисури към южните части на Илиной и Кентъки и накрая Вирджиния.

— Мислите за нея, нали? — подхвърли Джанет Солтър.

— Не — отрече Ричър.

Той се завъртя. Наляво, после надясно. Очите му сканираха обстановката. Отдавна не беше виждал толкова много хора на едно място. И автомобили, които предпазливо пълзяха по замръзналите улици. Под колелата им пукаха големи късове лед. Заплахата можеше да дойде отвсякъде. Бавно и тромаво, ограничена от лошото време. Имаше и доста полицейски коли. Може би една на всеки дванайсет. Движеха се бавно, описвайки широки кръгове. Бдителни и предпазливи.

— Къде отиваме? — попита Ричър.

— А вие къде искате? — отвърна с въпрос Джанет Солтър.

— Разходката си е ваша.