61 часа

— Стартовата ни позиция беше погрешна. Съобщиха ми за някакъв военен обект. Малка каменна постройка, до която се стига по широк път с дължина три километра. Току-що бях там. Това не е път, а писта. Собственост на Военновъздушните, а не на Сухопътните сили.

24

— Това променя нещата — промълви гласът от Вирджиния.

— Тук се носи и друг слух — подхвърли Ричър. — За складиране на лицеви маски.

— Да, видях нещо в една от папките — рече гласът. — Някои хора от Южна Дакота са сигнализирали в Пентагона. На общинско и щатско ниво. Но това са глупости. Предпазните маски винаги са на склад в гъстонаселени райони. Защо им трябва да ги трупат посред пустошта?

— А защо изобщо са ги създали? На кого ще му трябва маска, ако всички са обгорени?

Не получи отговор.

— Познаваш ли някого от Военновъздушните сили? — попита Ричър.

— Не и такъв, който има достъп до тайни.

— Може и да не е тайна. Нещо съвсем рутинно. Що се отнася до предположенията, ние отново сме на изходна позиция.

— Добре, ще завъртя няколко телефона. Но първо ще подремна.

— Ще спиш, когато умреш. Въпросът е спешен. Пистата е почистена. Цели три километра. Никой не го прави за кеф. Следователно чакат нещо или някого. На връщане срещнах цистерна. Може би с авиационно гориво за обратния полет. Може би някой се готви да пренася нещо голямо.

Миг мълчание, после:

— Нещо друго?

— Омъжена ли си?

— А ти?

— Не.

— Бил ли си някога?

— Не.

— Защо ли не съм изненадана? — възкликна тя, после линията прекъсна.

Десет без пет сутринта.

Оставаха осемнайсет часа.

През две бюра от него Питърсън приключи с телефонния разговор и остави слушалката.

— От Агенцията ме отрязаха — съобщи той. — Човекът им не прояви интерес.

— Защо? — попита Ричър.

— Твърди, че там няма никаква лаборатория.

— Откъде знае?

— Разполагат със спътникови топлочувствителни камери. Проверили са данните, но не са открили източници на топлина. Така стигат до заключението, че става въпрос за обикновена сделка с недвижими имоти. Докато не получат доказателства за нещо друго.

— Лабораторията е под земята.

— Те твърдят, че не е. Камерите им могат да улавят съоръжения под повърхността на земята. Но според тях там долу няма нищо.

— Грешат.

— Но и ти не си видял лаборатория.

— След като разполагат с метамфетамини, трябва да има и лаборатория.

— Ние не знаем дали там изобщо има някакво подземно съоръжение.

— Напротив, знаем. Никой не строи трикилометрова писта за нищо. На нея могат да кацат всякакви самолети. Включително бомбардировачи. Но никой не приземява бомбардировачи или транспортни самолети до постройка, която е по-малка дори от обикновена къща. Ти беше прав. Въпросната постройка е само стълбище. Което означава, че под нея има нещо. Може би много обширно, изградено на голяма дълбочина.

— Но какво по-точно?

— Ще разбереш, когато аз разбера — посочи телефона Ричър.

Половин час по-късно Питърсън получи съобщение за отварянето на магистралата. Радарът на метеоролозите не показвал приближаването на нов циклон от запад, а само нахлуването на изключително студен въздух. Щатските снегорини и цистерните със солен разтвор бяха приключили работата си. След консултация с Министерството на транспорта магистралните патрули бяха решили да възобновят трафика. После се обади Джей Нокс, който съобщи, че резервният автобус е на три часа път от Болтън. Питърсън бе принуден да се свърже веднага с всички домакинства, които бяха приютили пътници от закъсалия автобус. В два следобед те трябваше да се съберат в полицейския участък. Всичките двайсет, тъй като жените със счупени кости вече бяха в състояние да пътуват. Тръгването в два следобед означаваше, че групата ще пристигне в Маунт Ръшмор с почти два дни закъснение. Което не беше чак толкова зле предвид тежката зима в Южна Дакота.

След като приключи с телефоните, Питърсън погледна към Ричър:

— Ще пътуваш ли с тях?

— Платил съм си — отвърна Ричър.

— Значи ще пътуваш?

— Аз съм от хората, които не ги сдържа на едно място.

— Да или не?

— Зависи от това, което ще се случи преди два следобед.

Случи се това, че Джанет Солтър пожела да излезе на разходка. Преди два следобед.

Питърсън прие обаждането на една от жените полицайки в къщата. Мисис Солтър изпаднала в криза. Получила клаустрофобия, чувствала се като в клетка. Била свикнала да излиза — до бакалията, до аптеката или до ресторанта, в повечето случаи само заради разходката. Но сега вече цяла седмица била затворник в собствения си дом. Приемала сериозно гражданския си дълг, но с този дълг вървели и определени права. Едно от тях било правото на свободно придвижване.

— Тя е луда — въздъхна Ричър. — Навън е дяволски студено.

— Студът не може да я уплаши — поклати глава Питърсън. — Свикнала е с него като всички местни хора.

— Сигурно е двайсет и осем градуса под нулата.

Питърсън снизходително се усмихна като местен човек.

— Преживявали сме и по-студени дни. През февруари хиляда деветстотин трийсет и шеста тук е измерена рекордно ниската температура от минус петдесет градуса. А после, само четири месеца по-късно, се стига и до рекордна жега — плюс четирийсет и осем и осем.