61 часа

— Болтън е доста скучен град. Липсват ни интересни места.

— Можем да похапнем.

— Още е рано.

— Тогава брънч.

— Брънч означава комбинация между закуска и обяд, но аз вече закусвах. Следователно отпада.

— Кафе?

— Навсякъде е пълно. В дните за свиждане винаги е така. Никъде няма да намерим маса за петима.

— Тогава да се връщаме.

— Вече?

Ричър не отговори. За момент изпита чувството, че тази жена никога няма да спре. Ще крачи напред завинаги. Но тя се спря и бавно кимна. Той направи опит да подсвирне на Питърсън, но от замръзналите му устни не излетя никакъв звук. Затова останаха на място и го изчакаха да се обърне. Ричър размаха ръце. Малката процесия пое по обратния път. Сега водеше полицайката, а Питърсън остана отзад.

Дванайсет без пет по обед.

Оставаха шестнайсет часа.

На две хиляди и седемстотин километра на юг беше обед. Втори пореден ден Платон не седна да се храни. За втори път нарушаваше един дългогодишен навик. Притиснал телефона до ухото си, той набра своя човек в Южна Дакота. Човекът вдигна и той се ядоса. Беше оставил телефона си включен, а това означаваше, че все още не е предприел мерки за отстраняване на проклетата свидетелка.

— Не беше в къщата — обясни той.

— Намери я! — заповяда Платон.

По обратния път вятърът духаше от другата страна на Ричър. И това му донесе известно облекчение. Иначе обратният път беше едновременно по-лесен и по-труден. По-лесен, защото се отдалечаваха от оживените места. По-малко хора означаваха по-малка заплаха. По-труден, защото, доколкото изобщо я имаше, заплахата оставаше зад него. Беше му трудно да се обръща, за да оглежда улиците зад гърба си. Горната част на тялото му извършваше независими движения в огромната шуба, а лицето му напълно се скриваше в качулката. Остана му да разчита единствено на бдителността на Питърсън отзад. Продължи напред, приемайки всяка крачка като една малка победа.

— Съжалявам — промълви Джанет Солтър.

— За какво?

— Проявих неблагоразумие. Създадох затруднения на всички.

— Това е част от работата ни. Няма причина да не се поразтъпчете.

Продължиха бавно напред. Снегът скърцаше под краката им. На места вървяха един след друг, за да заобиколят различни препятствия. Между Ричър и пътя се издигаше висока стена от изринат сняг. На всяка крачка левият му крак потъваше в основите ѝ. Сякаш беше окуцял. Очите му не се отделяха от колите, които се движеха срещу тях. Не бяха много. Няколко пикапа, два-три джипа, както и няколко оплескани със сол и луга коли. Нищо тревожно. После се появи Лоуъл в патрулката си. Изненадано намали ход и им махна с ръка. Джанет Солтър му отвърна. Лоуъл даде газ и изчезна. За миг платното опустя. После в далечината се появи голям тъмен седан, който се насочи към тях. „Краун Виктория“, тъмносин. Цветът беше лесен за разпознаване на ярката дневна светлина. Колата на началник Холанд. Спря в средата на пътя, по-близо до отсрещната страна. Стъклото се плъзна надолу. Без да обръща внимание на Ричър, полицейският шеф се втренчи в Джанет Солтър. На лицето му се изписа загриженост. Тя спря и се обърна към него.

— Излязох на разходка, това е всичко. Няма причини за тревога. Мистър Питърсън се справя много добре.

— У дома ли се връщате? — попита Холанд.

— Да.

— Искате ли да ви закарам?

— Благодаря, но предпочитам да походя. Целта на това малко приключение беше глътка чист въздух и леко раздвижване.

— Добре.

— Елате да изпиете едно кафе, ако желаете.

— Добре — повтори Холанд.

После погледна в огледалата и направи маневра по ширината на платното. Изпод гумите излетяха ситни парченца лед. Пое нагоре, но без да подава газ. Колата запълзя редом с тях. Придържаше се в лявата част на платното. Човекът зад волана, празната седалка до него, високите купчини сняг в банкета, после Ричър и накрая Джанет Солтър. Изработени от твърди компоненти, предните зимни гуми стабилно се търкаляха по пътя. Задните бяха с вериги. При завъртането всяка брънка от тях издаваше свой отделен звук. Холанд включи аварийните светлини, за да предупреждава колите след себе си, които се движеха по-бързо. На задното стъкло имаше още сигнални лампи, еднакви с онези, които бяха скрити под предната решетка. Това ще свърши работа, помисли си Ричър. Гледана от разстояние, немаркираната кола спокойно можеше да мине за патрулка.

— Това е смешно — отбеляза Джанет Солтър.

— Просто си върши работата — отвърна Ричър.

— Не обичам да съм в центъра на вниманието.

— Вие сте важна за него.

— Само защото може да ме използва.

— Вие сте известна гражданка на Болтън. От онези, които началникът на полицията трябва да обгражда с внимание.

— Единствените известни граждани тук са затворническите надзиратели — поклати глава Джанет Солтър. — Повярвайте ми.

Продължиха напред в компанията на бавно пълзящата кола. На откритите места отдясно вятърът духаше с яростна сила. Огромна маса леден въздух, свистяща над плоската, лишена от всякакви препятствия земя. Микроскопичните ледени късчета летяха хоризонтално и почукваха по качулката на Ричър. Може би бяха прелетели стотици мили. Може би идваха чак от Скалистите планини.