61 часа

Излязоха на студа и огледаха за последен път каменната сграда с непревземаемата врата. После се качиха в колата и потеглиха. Три километра по пистата, предназначена за самолетите със спасените деца. После още дванайсет по стария двупосочен път, осигуряващ достъп на възрастните. Студената война. Лош период от историята на човечеството. Може би не чак толкова опасен, колкото са го мислили тогава. Една част от съветските ракети са били измислица, друга са се оказали просто боядисани дървета, а трета — с конструктивни дефекти. Но и руснаците са имали свои психолози, които са писали рапорти на кирилица за собствените си седемгодишни деца, за племенни междуособици, убийства и канибализъм. В онези години е било напълно реално. По време на Кубинската криза Ричър бе едва на две години. В някоя тихоокеанска база. Без никаква представа за каквото и да било. По-късно майка му разказваше как двамата с баща му са изчислявали пътя на отровния вятър в южна посока. Мислели, че ще продължи да духа две седмици, не повече. В къщата си имали оръжие. А повечето обитатели на базата се били снабдили с хапчета.

— Точни ли са метеорологичните прогнози в района? — попита Ричър.

— Обикновено да — отвърна Питърсън.

— За утре отново предвиждат да вали сняг.

— Това ми звучи нормално.

— Значи скоро ще се появи някой. Иначе едва ли биха почистили пистата.

На дълга писта на югоизток от изоставената база един самолет се насочваше за кацане. Пистата беше част от военновъздушната база „Андрюс“ в щата Мериленд. Самолетът не беше голям. Корпоративна машина, наета от военната полиция за превоз на арестанти. В нея имаше шест души. Командир, втори пилот, трима конвоиращи и един затворник. Затворникът беше капитанът от Четвърта пехотна дивизия, дислоцирана във Форт Худ. Беше облечен с цивилни дрехи, окован в стандартните, свързани помежду си вериги на китките, кръста и глезените. Самолетът спря в края на пистата, стълбичката се спусна. Затворникът беше свален и натикан в колата, която чакаше долу. На задната седалка. Посрещна го жена с униформата на майор от военната полиция. Малко над среден ръст, стройна, с прибрана на тила дълга тъмна коса. Загоряло лице, дълбоко разположени кафяви очи. Излъчваше интелигентност, авторитет, младост и мъничко дяволитост. Всичко това едновременно. На ревера ѝ имаше лентички за медали. Една „Сребърна звезда“ и две „Пурпурно сърце“.

Зад волана нямаше шофьор.

— Добър ден, капитане — рече жената.

Капитанът не отговори.

— Казвам се Сюзан Търнър — представи се жената. — Имам чин майор и съм командир на Сто и десета част на Военната полиция. Случаят ви е възложен на мен. Ще поговорим тук, на място, а после вие ще се качите обратно в самолета. Ще отпътувате или за Тексас, или директно за Форт Левънуърт. Ясно ли е?

Гласът ѝ беше топъл. Малко дрезгав, леко задъхан, едва доловимо интимен. Глас, в който се долавяше покана за откровеност.

Капитанът от пехотата го усети.

— Искам адвокат — рече той.

— Ще го имате — кимна Сюзан Търнър. — Не един, а колкото пожелаете. Ще бъдете заобиколен от адвокати, повярвайте ми. Все едно че сте на конгрес на Асоциацията на адвокатите със стодоларова банкнота, окачена на шията ви.

— Не можете да разговаряте с мен без адвокат.

— Не е точно така. Вие не можете да разговаряте с мен без адвокат, но аз мога да говоря каквото си искам. Схващате ли разликата?

Мъжът не отговори.

— Имам лоши новини — добави Сюзън Търнър. — Вие ще умрете. Знаете го, нали? Издънката ви е тотална. Няма жив човек, който да се е издънил повече от вас. Никой не може да ви спаси. Това ще ви го кажат и адвокатите, независимо колко ще си наемете. Всички ще ви кажат едно и също. Ще бъдете екзекутиран, вероятно много скоро. Няма да ви давам напразни надежди. Вие сте жив мъртвец.

Мъжът не каза нищо.

— Мъртвец, който в момента седи в една кола и слуша думите ми — добави Търнър. — Нещо, което сте длъжен да направите, защото сте изправен пред важен избор. Единият е каква да бъде последната ви вечеря. Най-често си поръчват пържола и сладолед. Не знам защо. Нямам отношение към здравословното хранене. Интересува ме другият ви избор. Можете ли да отгатнете за какво става въпрос?

Мъжът мълчеше.

— Изборът как да умрете. Или Тексас ще ви екзекутира за убийството на съпругата ви, или Левънуърт ще ви ликвидира за държавна измяна. Ще бъда откровена с вас. Според мен и двата избора не ви правят чест. Но в случая с Тексас може би ще получите известно разбиране. Стрес от бойната служба, постоянни опасни мисии, ей такива неща. Посттравматична реакция. Някои дори биха казали, че сте жертва.

Мъжът мълчеше.

— Но въпросът с измяната е по-различен — продължи Търнър. — За нея няма оправдание. Родителите ви ще трябва да продадат къщата си и да заминат. Може би ще се наложи да сменят имената си. А може би няма да продават нищо, а просто ще се обесят в мазето.

Мъжът продължаваше да мълчи.

— Но мазето не е достатъчно високо. Ще стане бавно и мъчително. Ще бъде по-скоро задушаване. Може би ще се държат за ръце.

Мълчание.