61 часа

Пътят свършваше на нещо като широк площад пред главния портал. Периферията му се очертаваше от скамейките на автобусните спирки, маркирани от кошчета за боклук. Питърсън го пресече по средата. Порталът представляваше нещо като тунел, с покрив и стени, върху които имаше дебели спирали бодлива тел. Достатъчно висок, за да пропуска затворническите автобуси, и достатъчно широк за двете платна — едното навътре, другото навън. Всяко от платната свършваше пред тройни врати. Питърсън мина през първата от тях, която моментално се затвори след колата. Спряха пред втората, също затворена. Дебело облечен надзирател излезе от някаква странична врата, огледа ги и се върна обратно. Вратата се отвори и Питърсън измина още десетина метра. После процедурата се повтори. Когато се отвори и третата врата, колата се насочи към правоъгълните сгради. Плацът беше отъпкан от автомобилни гуми и човешки крака. Беше ясно, че градските автобуси свалят пътниците си отвън пред портала. Ричър си представи как жената с малкото дете, които беше видял в закусвалнята, газят снега към помещенията за свиждане и обратно.

Питърсън паркира максимално близо до вратата за посетители. Зад нея се простираше празно и мрачно преддверие. Подът беше покрит с мокър линолеум, стените бяха боядисани със зелена блажна боя, на тавана светеха луминесцентни тръби. В дъното имаше рентген и метален детектор, около които бездействаха трима униформени надзиратели. Питърсън ги познаваше. И те него. След минута ги пропуснаха в чакалнята през една от страничните врати. Новопостроено, но вече занемарено помещение. Топлият въздух миришеше на престояло кафе, прясна пот, влажни вълнени палта и евтини полиестерни униформи. Обзавеждането се изчерпваше с пет ниски стола, наредени пред бюро с компютър. Един униформен надзирател го включи, набра някаква парола и излезе.

— Федерален затвор, федерална база данни — каза Питърсън. Явно не беше много добре запознат с последната, тъй като му се наложи доста дълго да чука по клавиатурата. Процедура, придружена от стиснати устни и учестено дишане. Най-накрая стигна до нещо, тъй като отпусна ръце и се взря в екрана.

— Същата работа, поне в началото — промърмори той. — Южноамериканец, с неизвестен произход и неизвестна възраст, може би надхвърлил четирийсет години. Вероятно живее в Мексико, притежава заложни къщи в Чикаго, Минеаполис, Милуоки, Де Мойн и Индианаполис. Подозиран за разпространение на дрога в споменатите градове, плюс организирана проституция.

— Нещо ново? — попита Ричър.

— Имената на градовете. Те липсваха в предишната справка.

— А освен тях?

— Нищо доказано. Стандартно предупреждение за опасността, която представлява този човек. Стигнал е до най-високите етажи, където едва ли имат достъп невинни момченца от църковния хор. Предполага се, че е убил стотици хора. Изглежда, това е едно от предварителните изисквания за достъп. Де Мойн не впечатлява никого за разлика от Чикаго. Със сигурност не е аматьор.

Питърсън отново зачука по клавиатурата. Отново стисна устни и задиша учестено.

— Притежава собствен самолет — обяви след секунди той.

— Много хора притежават самолети.

— Но този е Боинг седем три седем. Стандартен пътнически лайнер, преустроен за частно ползване. Предполага се, че го е купил от фалирала авиокомпания в Мексико.

Ричър не каза нищо.

Питърсън продължи да чука по клавиатурата.

— Много е нисък — добави той. — Малко над метър и петдесет.

— Наистина ли?

— А ти колко си висок?

— Метър и деветдесет и три.

— Значи си с четирийсет сантиметра по-висок от него.

— На практика той е джудже — рече Ричър.

— Някакъв тип го нарекъл джудже и се събудил в болницата с отрязани крака — мрачно обясни Питърсън.

Сюзан Търнър се добра до канцеларията си в Рок Крийк след дълго и бавно шофиране в натоварения трафик. Паркира на запазеното си място, влезе през входната врата и пое нагоре по стълбите. Парапетите все още бяха железни, коридорът на втория етаж все така тесен, застлан с линолеум. Зад вратите с матирани прозорчета все още имаше канцеларии. Нищо не се е променило от времето на Ричър, помисли си тя. Най-много да са пребоядисали канцелариите, които все още бяха обзаведени по служебния протокол. В нейната се намираше прословутото метално бюро с три телефона, които осигуряваха трийсет външни линии. Ергономичен офис стол на колелца, кантонерки и два стола за посетители на пружиниращи крачета. Стъкленият полилей представляваше обърната купа, която висеше от тавана на три железни вериги. В нея беше завинтена енергоспестяваща крушка. Настолният компютър разполагаше с бърза и сигурна връзка с държавните учреждения. Освен това тя имаше и лаптоп, който беше свързан безжично с отделна мрежа. На стената висеше осъвременена карта на света.