61 часа

— Защо началник Холанд ги е пуснал да си заминат?

— Такива са правилата в малкия град — отвърна Ричър.

— Което означава, че моите показания пред съда ще „заковат“ само един човек, както обичате да се изразявате.

— Така е.

— Но уговорката беше друга. Трябваше да заковем всички. А сега те ще се превърнат в проблем за някое друго градче.

— А после за второ, трето и така нататък.

— Това не е справедливо.

— Но така стават нещата.

— Исках да кажа, че не е честно да се излагам на толкова голям риск срещу толкова малка отплата.

— Искате да се оттеглите ли?

— Да.

Шест без пет вечерта.

Оставаха десет часа.

29

Джанет Солтър седна на един от столовете в гостната, а Ричър погледна през прозореца. Навън беше спокойно. Само ченгето в патрулката, което си гледаше работата както трябва. Той непрекъснато въртеше глава наляво-надясно, очите му следяха огледалото за обратно виждане.

— Според мен е късно — каза Ричър. — И нищо няма да се промени.

— Защо? — погледна го Джанет Солтър.

— С Холанд можете да говорите още сега, но той не може да уведоми прокурора по-рано от утре. Прокурорът ще попълни документите най-рано вдругиден, а докато новината се разпространи, ще изтече още един ден. Но лошите бързат. Това място им печели пари и те не могат да си позволят отлагане.

— Значи съм в капан, от който няма измъкване?

— Дръжте се твърдо и всичко ще бъде наред.

— Ако снощи не бяхте вие, нямаше да бъде наред. А вие не можете да останете тук вечно.

— Няма да се наложи, защото лошите няма да чакат вечно — отвърна Ричър.

Джанет Солтър отиде да приготви вечерята. Каза, че готвенето я успокоява. Полицайките от нощната смяна се спуснаха по стълбите. Къщата изглеждаше спокойна и сигурна. Тъмна и студена отвън, топла и осветена вътре. Тенджерите и тиганите на печката замъглиха кухненския прозорец. Ричър постоянно сновеше между библиотеката, гостната и антрето. Навън не се виждаше нищо освен сняг, лед и движещи се сенки. Вятърът не спираше. Условията не бяха блестящи за наблюдение, но ситуацията беше приемлива. Седем ченгета на пост, плюс резерва в негово лице. Това предполагаше достатъчно сигурност.

После иззвъня телефонът.

Той беше в антрето. Джанет Солтър му подвикна да вдигне слушалката. Беше Питърсън.

— Искам да видиш нещо — каза той.

— Къде?

— На компютъра в участъка.

— Защо не го донесеш?

— Не мога.

— Аз няма как да изляза от тук.

— Ти спомена, че едва ли отново ще чуем сирените. Че няма да има бягства или бунтове.

— Предположението винаги си остава предположение.

— Ще дойда да те взема, а после веднага ще те върна обратно.

— Не можеш да си сигурен. Какво ще стане, ако сирените завият, докато съм там?

— Пак ще те върна. Заклевам се в децата си.

— Ще си имаш неприятности.

— Ще се преборя с тях.

— Знаеш ли, че трябва да станеш началник на участъка? — подхвърли Ричър. — Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Питърсън се появи след пет минути. Поговори с хората си, а после отиде да предупреди Джанет Солтър, че ще ѝ отнеме Ричър за петнайсет минути. Погледна я право в очите и обеща, че никой от служителите му няма да напуска къщата преди завръщането на Ричър. Тя изглеждаше притеснена, но му повярва. Ричър навлече шубата и се качи в колата. Пет минути по-късно вече влизаше в общата зала.

Питърсън седна пред един от компютрите и зачука по клавиатурата. Пак дишаше учестено и хапеше устни. На екрана се появи сив квадрат, в средата на който потрепваше стреличката на курсора.

— Това е запис на камерата в една от стаите за свиждане на затвора — поясни той. — В дигитален формат. Изпратиха ни го по електронната поща.

— Ясно.

— Рокерът и адвокатът му. От днес следобед. Изобщо не сме прекъсвали наблюдението. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Неефективност — отвърна Питърсън и кликна с мишката върху стреличката. Сивият квадрат се превърна в цветен кадър, който показваше стаичката за свиждане в едър план, заснет отгоре. Вероятно камерата е била скрита в осветителното тяло на тавана откъм страната на адвоката. На кадъра се виждаше мъж в сив костюм, наведен напред в стола си и опрял лакти на каменния парапет. Лицето му беше на трийсетина сантиметра от разделителното стъкло. Срещу него зад стъклото седеше мъж с оранжев гащеризон. Висок и едър, с дълга черна коса и посивяла брада. Позата му беше като тази на адвоката — лакти на каменния парапет, лице на трийсетина сантиметра от стъклото.

Конспиративна поза.

— А сега слушай — рече Питърсън.

Адвокатът прошепна нещо, което Ричър не успя да долови.

— Къде е микрофонът? — попита той.

— При камерата, вътре в лампата.

Питърсън натисна един клавиш и усили звука до максимум. После кликна върху червената точица на екрана и записът започна отначало. Ричър се наведе напред. Качеството на звука беше лошо, но този път успя да разбере фразата, изречена от адвоката.

— Древните гърци твърдят, че ако проявим търпение да изчакаме шест часа, ще можем да решим всичките си проблеми.

Питърсън натисна паузата.

— Каза „древните гърци“, нали? — възбудено рече той. — Като древногръцките философи? Ти спомена, че Платон е бил древногръцки философ. Това е код. Кодирано съобщение.

Ричър кимна.