61 часа

— Много е общо. Няма ли начин да се добереш до повече подробности?

— Ти каза, че въпросът е неофициален.

— И наистина е такъв.

— Звучиш така, сякаш от него зависи повишението ти.

— Опитвам се да помогна на един човек, това е всичко. Но общите приказки не ми вършат работа.

— На кого се опитваш да помогнеш?

Сюзан Търнър забави отговора си.

— На един приятел.

— Добър приятел?

— Все още не знам.

— А колко добър искаш да бъде?

— Толкова, че да си заслужава още малко проучвания.

— Добре, ще ги имаш — каза нейният човек. — Ще ти се обадя.

В седем и половина Джанет Солтър се раздвижи. Ричър чу стъпките ѝ в коридора. Полицайката в антрето похвали добрата вечеря, а домакинята ѝ благодари и влезе в гостната. Ричър искаше да я прибере в мазето, но реши да изчака включването на сирените. Тогава тя със сигурност щеше да го послуша.

— Какво ще се случи? — попита тя.

— Защо мислите, че ще се случи нещо? — отвърна с въпрос Питърсън.

— Защото сте тук, а не у дома при жена си и децата си, мистър Питърсън. И защото мистър Ричър е по-мълчалив от обикновено.

— Нищо няма да се случи — рече Питърсън.

— Вечерната проверка в затвора започва в осем — обади се Ричър. — Смятаме, че един затворник ще липсва и те ще натиснат паник-бутона.

— В осем?

— Може би минута по-късно.

— Бягство?

— Според нас вече се е случило — отвърна Питърсън. — Но те ще го открият едва след преброяването.

— Разбирам.

— Затова нямам намерение да си тръгвам — добави полицаят.

— Благодаря за загрижеността, но мисля, че ще ви накарам да си вървите. Вие сте следващият началник на полицията и трябва да бъдете съхранен за благото на града.

— Това е лудост!

— Не, така се вземат правилните решения. Човек трябва да знае кога да се изключи от уравнението.

— Не мога да го направя.

— Сделката си е сделка, дори и ако началник Холанд не изпълни обещанията, които ми даде.

— Няма да си тръгна.

— Напротив, ще си тръгнете.

Щабът на Военновъздушните сили за сигурност се намираше на територията на военновъздушната база „Лакланд“ в Тексас. Но при тях нямаше еквивалент на елитната 110-а част към Военната полиция на Сухопътните сили. Най-близо до нея се оказа програмата „Финикс-Рейвън“, в рамките на която действаха няколко специализирани екипа. Командирът на един от тях току-що бе приключил разговора си със Сюзан Търнър от Вирджиния малко след като беше разговарял със завеждащия архива на Военновъздушните сили, който се намираше на около хиляда и шестстотин километра от базата.

— Това е всичко, с което разполагам — беше казал завеждащият.

— Много е общо.

— Друго нямам.

— Трябва да има и още нещо.

— Няма.

— Внимателно ли проверихте?

— Колкото и дълго да гледаш празния лист, на него няма да се появят думи.

— Откъде е пристигнала доставката?

— Нима очаквате да проследя някакъв товарен полет отпреди петдесет години?

— А можете ли?

— Съжалявам, майоре. Това е древна история. Все едно да ме попитате какво са закусвали неандерталците преди един милион години.

* * *

В осем без десет къщата на Джанет Солтър потъна в тишина. Невидимото напрежение се предаваше от човек на човек. Полицайката в антрето напусна мястото си на първото стъпало и застана зад входната врата. Колежката ѝ в библиотеката зае позиция по-близо до прозореца. Питърсън наблюдаваше улицата, а Джанет Солтър изравняваше с бързи, точни и малко нервни движения на пръстите на дясната си ръка обложките на книгите по лавиците.

Ричър седеше на стола със затворени очи. Нищо не можеше да се случи, преди да завият сирените.

Часовникът шумно тиктакаше.

Осем без пет вечерта.

Оставаха осем часа.

31

Часовникът в главата на Ричър удари точно осем. Нищо не се случи. Светът навън остана леден и тих. Чуваха се само воят на вятъра, полюшването на вечнозелените храсти и скърцането на голите клони. Могъщата примитивна тръпка на все по-изстиващата земя.

Осем и една минута.

Нищо не се случи.

Осем и две минути.

Никакъв звук.

Никакви сирени.

Никой не се появи.

Питърсън погледна към Ричър, който само сви рамене. Джанет Солтър погледна към улицата. Улицата беше спокойна. Полицайката в антрето се раздвижи. Дъските под краката ѝ изскърцаха.

Осем и три минути.

Нищо не се случи.

Осем и четири минути.

И пет.

И шест.

И седем.

Нищо.

Никакви сирени.

Пълна тишина.

В осем и четвърт престанаха да чакат. Напрежението спадна. Питърсън беше сигурен, че проверката не е закъсняла. Правилата в затворите се спазват стриктно. Ако килиите не се заключваха точно в осем, следваха отметки в дневниците, задължително писане на рапорти в три екземпляра и устни обяснения от страна на надзирателите. Твърде много главоболия за рутинно, лишено от събития дежурство. Освен ако не ставаше въпрос за бунт. Но тогава неизбежно щяха да включат сирените. Следователно предположенията им бяха погрешни. Или адвокатът беше пуснал димна завеса.

Всичко беше ясно.

— Сигурен ли си? — попита Ричър.

— Абсолютно — отвърна Питърсън.

— Докажи го.

— Как?

— Като се прибереш у дома.